Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Петелът си беше жив и здрав пред празната кутия. Като видя полковника, произнесе един гърлен, почти човешки монолог и отметна назад глава. Полковникът му се усмихна съучастнически:
— Труден е животът, друже.
Излезе от къщи и тръгна да броди из потъналото в следобедна дрямка село, без да мисли за нищо, без да се опитва дори да се убеди, че неговият проблем е неразрешим. Вървя по забравени вече улици, докато капна от умора. Тогава се върна вкъщи. Жена му го усети, че влиза, и го извика в стаята.
— Какво има?
— Можем да продадем часовника — отвърна тя, без да го погледне.
Полковникът си беше мислил същото.
— Уверена съм, че Алваро веднага ще ти даде четиридесет песо — каза жена му. — Спомни си колко лесно купи шевната машина.
Ставаше дума за шивача, при когото работеше Агустин.
— Може утре да поговоря с него — съгласи се полковникът.
— Никакво утре — отсече тя. — Веднага му занасяш часовника, слагаш го на масата и му казваш: „Нося ти този часовник, Алваро, за да го купиш.“ Той веднага ще разбере.
Полковникът се почувства съкрушен.
— Как ще понеса този ковчег! — възпротиви се той. — Ако ме видят по улицата с такъв шкаф, ще ме изтипосат в някоя песен на Рафаел Ескалона.
Но и този път жена му го убеди. Тя сама откачи часовника, зави го във вестници и му го сложи в ръцете.
— Да не се връщаш без четиридесет песо.
Полковникът се запъти към шивачницата с пакета под мишница. Свари другарите на Агустин насядали пред вратата.
Един от тях му предложи стол. Полковникът се обърка.
— Благодаря ви — рече той. — Аз само минавам.
Алваро излезе от шивачницата. На една тел, опъната между два пръта в коридора, висеше мокра дочена дреха. Алваро беше младеж с корави, ъглести форми и разсеян поглед. И той също го покани да седне. Полковникът седна успокоен. Подпря стола в рамката на вратата и седна да чака Алваро да остане сам, за да му предложи часовника. Изведнъж той забеляза, че лицата край него станаха непроницаеми.
— Да не съм прекъснал разговора ви? — попита.
Те казаха, че не. Единият се наведе към него и му каза с едва доловим глас:
— Получихме писмо от Агустин.
Полковникът се загледа в пустата улица.
— Какво пише?
— Все същото.
Дадоха му нелегалния бюлетин. Полковникът го прибра в джоба на панталоните си. После замълча и започна да потупва пакета, но забеляза, че е привлякъл вниманието на всички, и спря.
— Какво носите в този пакет, полковник?
Полковникът избягна зелените проницателни очи на Херма̀н.
— Нищо особено — излъга той. — Рекох да занеса часовника на германеца да ми го поправи.
— Не бъдете глупав, полковник — каза Херман и понечи да вземе пакета. — Почакайте малко и аз ще го прегледам.
Полковникът не даде часовника. Нищо не каза, но клепачите му станаха пак морави. Другите настояха:
— Дайте му го, полковник. Той разбира от тези работи.
— Не искам да му додявам.
— Какво ще ми додявате, хубава работа! — възрази Херман и взе часовника. — Германецът ще ви вземе десет песо и ще го остави както си е.
И влезе в шивачницата заедно с часовника. Алваро шиеше на машина. Под една китара, закачена на пирон в дъното, някакво момиче зашиваше копчета. Над китарата беше закован надпис:
Забранено е да се приказва за политика.
Полковникът не знаеше къде да се дене, толкова неловко му стана. Сложи краката си на пръчката на стола.
— Дявол да го вземе, полковник!
Полковникът се стресна:
— Само без ругатни.
Алфонсо намести очилата си, за да разгледа по-хубаво обувките на полковника.
— Обувките ви са само за боклука, дявол да го вземе!
— Само че това може да се каже и без ругатни — рече полковникът и показа подметките на лачените си обувки. — Тези чудовища са вече на четиридесет години, но за първи път слушат ругатни.
— Готово! — извика Херман отвътре.
В същото време часовникът изби. От съседната къща някаква жена удари с юмрук по общата стена и извика:
— Оставете тази китара! Няма още година, откак е умрял Агустин.
Избухна смях.
— Това е часовник!
Херман излезе с пакета.
— Нищо му нямаше — каза той. — Ако искате, ще ви изпратя до вкъщи, за да уравновеся махалото му.
Полковникът не се съгласи.
— Колко ти дължа?
— Не се тревожете, полковник, през януари петелът ще плати — отговори Херман и седна пак на мястото си при другите.
Полковникът само това чакаше.
— Искам да ти предложа нещо — каза той.
— Какво?
— Подарявам ти петела. — Огледа лицата наоколо си и добави: — Подарявам петела на всички ви. — Херман го погледна с недоумение. — Много стар съм вече за такива работи — продължи полковникът, като придаде на гласа си убедителна строгост. — Прекалено голяма отговорност е това за мене. От няколко дни имам чувството, че горката животинка умира.