Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Ето го! — и подаде на полковника един подпечатан лист. — Трябва да напиша на моите агенти да анулират копията — каза той в заключение.
Полковникът изтърси листа от праха и го прибра в джоба на ризата си.
— Скъсайте го вие сам — каза му адвокатът.
— Няма да го скъсам — отговори полковникът. — Това са двадесет години спомени.
И зачака адвокатът да продължи да търси. Но той не продължи. Отиде до хамака да си избърше потта. Оттам погледна полковника през трептящия въздух.
— Трябват ми и документите — рече полковникът.
— Какви документи?
— Доказателствените документи.
— Това вече няма да е възможно, полковник.
Полковникът се обезпокои. Като ковчежник на революцията от военното окръжие в Макондо, той беше извършил едно мъчително шестдневно пътешествие с фондовете на гражданската война в два сандъка, вързани за гърба на едно магаре. Пристигна в лагера в Нерландия, теглейки гладното до смърт магаре, половин час преди подписването на договора. Полковник Аурелиано Буендия, генерален интендант на революционните сили по атлантическото крайбрежие, му издаде документ, че е получил от него фондовете и включи двата сандъка в инвентара за предаване.
— Това са документи с неоценима стойност — каза полковникът. — Има една разписка, написана лично от полковник Аурелиано Буендия.
— Съгласен съм — каза адвокатът. — Само че такива документи са минали с хиляди и хиляди през ръцете на хиляди и хиляди чиновници, докато стигнат до не знам си кой отдел на министерството на войната.
— Документи от подобно естество не могат да минат незабелязано през ръцете на никой чиновник — рече полковникът.
— Но през последните петнадесет години чиновниците много пъти се промениха — обясни адвокатът. — Помислете си, че седем президенти се смениха и че всеки президент смени поне десет пъти своя кабинет, а всеки министър смени чиновниците си поне сто пъти.
— Но никой не може да отнесе документите у дома си — възрази полковникът. — Всеки нов чиновник положително ги е намирал на мястото им.
Адвокатът се отчая.
— Но освен това, ако сега тези документи излязат от министерството, ще трябва отново да си чакат реда, за да влязат в списъка.
— Няма значение — каза полковникът.
— Това ще продължи векове.
— Няма значение. Който е чакал много, може да почака и малко.
Полковникът сложи на масичката в салона един блок с хартия на черти, перодръжка, мастилница, лист попивателна хартия и остави отворена вратата на стаята за всеки случай, ако стане нужда да се посъветва за нещо с жена си. Тя четеше молитви по броеницата.
— Каква дата сме днес?
— Двадесет и седми октомври.
Той сложи ръката си с перодръжката върху попивателната хартия, изправи гръбначния си стълб, за да улесни дишането си, както го бяха учили в училище, и прилежно започна да пише. В затворения салон горещината беше невъзможна. Капка пот капна върху писмото. Полковникът я попи с попивателната. После се опита да поправи размитите думи, но лепна едно мастилено петно. Това не го отчая. Сложи знак и в полето написа:
Придобити права.
После прочете целия пасаж.
— Кога ме включиха в списъка?
Жена му дори не прекъсна молитвата си, за да се замисли:
— На дванадесети август 1949.
След малко заваля. Полковникът изписа един лист с едри, малко детински драскулки — същите, на които го научиха в светското училище в Манауре. После изпълни още един лист до половината и се подписа.
Прочете на жена си писмото. Тя одобряваше всяко изречение с утвърдително кимане. Когато свърши четенето, полковникът залепи плика и изгаси лампата.
— Можеш да помолиш някого да ти го препише на машина.
— Не. Изморих се да моля за услуги.
В продължение на половин час той чувстваше как вали дъждът по палмовите листа на покрива. Селото потъна във вода. След полицейския час някъде в къщата започна да капе.
— Това трябваше да се направи много отдавна — каза жена му. — Винаги е за предпочитане направо с хората да се разбереш.
— И сега не е късно — каза полковникът, заслушан в капките. — Може би всичко ще се уреди, преди да е изтекла ипотеката на къщата.
— Още две години остават — каза жена му.
Той запали лампата, за да види на кое място в салона капе. Сложи отдолу кутията на петела и се върна в спалнята, преследван от металическото почукване на капките в празната тенекиена кутия.
— Възможно е още преди януари да уредят този въпрос, защото имат интерес да спечелят пари — каза той и сам си повярва. — Тогава ще стане една година от смъртта на Агустин и ще можем да отидем на кино.