Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Тя тихо се засмя и каза:
— Вече дори не си спомням актьорите.
Полковникът се помъчи да я погледне през мрежата срещу комари.
— Кога си била за последен път на кино?
— През 1931 година — каза тя. — Даваха „Волята на мъртвия“.
— Имаше ли побоища?
— Така и не можахме да разберем. Точно когато призракът се опитваше да открадне огърлицата на момичето, заваля пороен дъжд.
Шепотът на дъжда ги приспа. Полковникът почувства леко неразположение в червата, но не се разтревожи. Той просто се бореше да преживее още един октомври. Зави се с вълнено одеяло и за миг, докато потъваше отново в съня, дочу сякаш някъде отдалеч хриптящото дишане на жена си. Тогава заговори, в пълно съзнание.
Жена му се събуди:
— С кого приказваш?
— С никого. Мислех си просто, че бяхме прави, когато на събранието в Макондо казвахме на полковник Аурелиано Буендия да не се предава. Затова отиде всичко по дяволите.
Цяла седмица валя. На втори ноември, въпреки волята на полковника, жена му занесе цветя на гроба на Агустин и се върна от гробищата с нова криза. Беше тежка седмица. По-тежка от четирите седмици през октомври, когато на полковника му се струваше, че няма да оживее. Лекарят дойде да прегледа болната и като излезе от стаята, извика:
— С такава астма аз бих погребал цялото село.
Но после поговори насаме с полковника и предписа специален режим.
Състоянието на полковника също се влоши. Той часове наред изнемогваше в клозета, облят в ледена пот, с чувството, че флората в червата му гние и пада на парчета. „Това е то зимата — повтаряше си той, без да се отчайва. — Всичко ще се промени, когато престане да вали.“ И наистина си повярва, без следа от съмнение, че когато писмото пристигне, той ще бъде жив.
Сега трябваше да свързва двата края. Много пъти му се наложи да стисне зъби и да помоли в съседните бакалници да му продадат на вересия. „До идната седмица — казваше той, без да е уверен, че така ще стане. — Още в петък трябваше да получа едни пари.“
Когато й мина кризата, жена му се ужаси, като го видя.
— Само кожа и кости си станал!
— Специално се отглеждам, за да се продам — отвърна полковникът — Вече ме капарираха от една фабрика за кларинети.
А всъщност надеждата за писмото почти не го крепеше. Изтощен, с болящи от безсънието кости, той вече не можеше да се грижи и за себе си, и за петела едновременно. Към края на ноември помисли, че пернатото ще умре, ако остане два дни без царевица. Тогава си спомни, че има шепа фасул, който беше закачил през юли над печката. Очисти го от шушулките и сложи на петела една кутия сухи зърна.
— Ела тука — повика го жена му.
— Ей сега — отвърна полковникът, като наблюдаваше петела. — И печени киселици ще прояде, като е гладен.
Свари жена си, че се опитва да се изправи в леглото. Изнуреното й тяло миришеше на билки.
— Веднага махвай този петел — каза тя, произнасяйки думите една по една, с преднамерена яснота.
Полковникът беше предвидил този момент. Чакаше го още от онази вечер, когато направиха на решето сина им и той реши да запази петела. Достатъчно време бе имал, за да обмисли всичко.
— Вече няма смисъл — каза той. — След три месеца започват боевете и тогава ще можем да го продадем на по-добра цена.
— Не става дума за парите — каза жена му. — Когато дойдат момчетата, ще им кажеш да го вземат и да правят с него, каквото искат.
— Заради Агустин не бива — възрази полковникът. И този довод той беше обмислил предварително. — Представи си с каква радост щеше да дойде да ни съобщи, че петелът е победил!
Жената помисли за сина си.
— Тези проклети петли го погубиха! — извика тя. — Ако на трети януари си беше останал вкъщи, нямаше да се случи това нещастие. — Тя протегна кокалестия си показалец към вратата и възкликна: — Просто го виждам да излиза с петела под мишница. Предупреждавах го да не ходи да си търси белята с тези петли, а той ми каза: „Мълчи, тази вечер ще станем червиви от пари!“ и зъбите му блеснаха.
Тя падна изтощена в леглото. Полковникът я побутна леко към възглавницата. Очите му срещнаха нейните — съвсем същите като неговите.
— Постарай се да не мърдаш — каза той и почувства свиркането в дробовете й, сякаш беше в собствените му дробове.
Жена му затвори очи и потъна в тежка дрямка. Когато пак ги отвори, дишането й сякаш беше по-равномерно.
— Тежко е положението ни — каза тя. — Грях е от хапката си да делим, за да храним един петел.
Полковникът избърса челото й с чаршафа.
— Няма да умрем от глад за три месеца.
— Ами какво ще ядем дотогава? — попита жена му.
— Не знам — каза полковникът. — Но ако ни беше писано да умрем от глад, досега да сме умрели.