Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Не се тревожете, полковник — каза Алфонсо. — По това време петелът сменя перушината си, затова. Температурата в стволовете на перата му се увеличава.
— През другия месец вече ще е добре — потвърди Херман.
— Както и да е, не го искам — каза полковникът.
Херман го прониза със зениците си.
— Вие все пак разберете, полковник — настоя той, — важното е вие да сложите на арената петела на Агустин.
Полковникът беше мислил и за това.
— Разбирам — каза той. — Затова го държах досега. — Стисна зъби и се почувства достатъчно силен, за да продължи нататък: — Лошото е, че остават още цели три месеца.
Херман единствен разбра.
— Ако е само заради това, лесна работа — каза той.
И предложи нещо, което другите приеха.
Привечер, когато полковникът се върна вкъщи с пакета под мишница, жена му много се разочарова.
— Нищо ли не стана? — попита тя.
— Нищо — отвърна полковникът. — Но сега това няма значение. Момчетата се наеха да хранят петела.
— Почакай, ще ти дам чадър, куме!
Дон Сабас отвори един вграден в стената на кантората долап. Отвътре зейна безпорядък: омотани в кълбо стремена, каиши, ботуши за езда, пълна с шпори алуминиева кофа. В горната част бяха закачени половин дузина обикновени чадъри и един дамски слънчобран. „Като останки от някакво бедствие“ — помисли си полковникът.
— Благодаря ти, куме — каза той, облакътен на прозореца. — Предпочитам да почакам, докато престане да вали.
Дон Сабас остави долапа отворен. Намести се пред писалището си, в обхвата на електрическия вентилатор. После извади от чекмеджето една увита в памук спринцовка за подкожни инжекции. Полковникът съзерцаваше оловносивите през дъжда бадемови дървета в самотния следобед.
— Днес следобед дъждът изглежда различен — каза той. — Все едно, че вали в някакво друго село.
— Дъждът си е дъжд, откъдето и да го гледаш — рече дон Сабас и сложи върху стъклото на писалището спринцовката да се извари. — Кучета го яли това село.
Полковникът сви рамене и отиде по-навътре в кантората. Тя представляваше салон с под от зелени плочи и тапицирани с ярки платове мебели. В дъното имаше безредно струпани чували сол, мехове с мед, седла. Дон Сабас го проследи със съвсем празни очи.
— На твое място не бих мислил така — възрази полковникът.
Той седна с кръстосани крака, спокойно загледан в наведения над писалището дон Сабас — нисичък, дебел, с отпуснати меса и жабешка тъга в очите.
— Трябва да отидеш на лекар, куме — каза дон Сабас. — Нещо си мрачен от погребението насам.
Полковникът вдигна глава.
— Съвсем добре се чувствам — каза той.
Дон Сабас почака спринцовката да заври.
— Ех, да можех и аз същото да кажа!… — рече той жално. — Вие сте щастлив, че можете всичко да ядете, дори конска сбруя. — И се загледа в обсипаните си с кафеникави лунички ръце. Над венчалната халка носеше пръстен с черен камък.
— Така е — потвърди полковникът.
Дон Сабас повика жена си през вратата, която свързваше кантората с останалата част на къщата. После започна страдалчески да обяснява каква диета трябва да спазва. Извади от джоба на ризата си някакво флаконче и сложи на писалището едно бяло хапче, колкото бобено зърно.
— Цяло мъчение е да ходиш навсякъде с тези хапчета — рече той. — Все едно, че носиш смъртта в джоба си.
Полковникът се приближи до писалището. Взе хапчето на дланта си и го разгледа. Дон Сабас му предложи да го опита.
— За подслаждане на кафето е — обясни му той. — Това е захар, само че без захар.
— А-ха — рече полковникът и преглътна подсладената си с тъжна сладост слюнка. — Все едно да биеш камбани от памук.
Дон Сабас се подпря на лакти върху писалището, с лице в дланите, и неговата жена му направи инжекцията. Полковникът не знаеше къде да се дене. Жената изключи електрическия вентилатор, сложи го на огнеупорната каса и се запъти към долапа.
— Чадърът има нещо общо със смъртта — каза тя.
Полковникът не обърна внимание на думите й. Излязъл беше от къщи в четири часа, за да чака пощата, но дъждът го принуди да се скрие в кантората на дон Сабас. Когато двете корабчета изсвириха, още валеше.
— Всички казват, че смъртта е жена — продължи жената. Тя беше плещеста, по-висока от мъжа си, с космата брадавица над горната устна. Говорът й напомняше бръмченето на електрическия вентилатор. — Само че, според мене, надали е жена. — Затвори долапа и се обърна да види в очите на полковника какво мисли той. — Аз смятам, че е животно с копита.