Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
Полковникът застана неподвижен по средата на кантората и тъй стоя, докато стъпките на двамата мъже не заглъхнаха в дъното на коридора. После тръгна из селото, съвсем замряло в ранния неделен следобед. В шивачницата нямаше никого. Кабинетът на лекаря беше затворен. В дюкяните на сирийците никой не пазеше изложените стоки. Реката беше гладка като стоманен лист. На пристанището един човек спеше върху четири варела петрол, със скрито под сомбрерото лице. Полковникът се запъти към къщи с увереността, че в цялото село той е единственото движещо се същество.
Жена му беше сготвила пълен обед.
— Купих всичко на вересия — обясни тя. — Обещах, че утре сутринта рано ще платя.
Докато обядваха, полковникът й разказа всички събития, станали през последните три часа. Тя го изслуша нетърпеливо.
— Безхарактерен човек си ти, там е цялата работа — каза тя накрая. — Държиш се тъй, сякаш си отишъл при него милостиня да просиш, вместо да влезеш с високо вдигната глава, да повикаш кума настрана и да му кажеш: „Реших, куме, да ти продам петела.“
— Много е лесно така — каза полковникът.
Тя се настрои бойко. Сутринта беше разтребила къщата и затова изглеждаше съвсем необикновено: със старите обувки на мъжа си, с гумирана престилка и с някакъв парцал, вързан на главата с два възела над ушите.
— Никак не те бива за търговия — продължи тя. — Когато искаш да продадеш нещо, трябва да имаш същото самочувствие, с което отиваш да купуваш.
На полковника му се видя смешен видът й.
— Остани си така — прекъсна я той усмихнат. — Приличаш на човечето от овесените ядки „Квакер“.
Та свали парцала от главата си.
— Аз сериозно ти говоря — каза тя. — Сега веднага занасям петела на нашия кум и бас държа, че след половин час ще се върна с деветстотин песо.
— Не ти излизат от главата тези деветстотин песо — каза полковникът. — И започваш вече да се разполагаш с парите от петела.
С голям труд я разубеди. Целия предобед тя си беше представяла как ще живеят три години без кошмара на петъците и беше приготвила къщата, за да посрещне деветстотинте песо. Беше направила списък на най-необходимите неща, които им липсваха, като не забрави и един чифт нови обувки за полковника. Определила беше мястото за огледалото в спалнята. И мигновеното рухване на нейните проекти породи в нея някакво смесено чувство на срам и яд.
Следобед тя легна да си подремне малко. Когато стана, полковникът седеше на двора.
— Е, сега какво ще направиш?
— За това мисля — отговори полковникът.
— Тогава е свършено. Можем да разчитаме на тези пари след петдесет години.
Но всъщност полковникът беше решил да продаде петела още същия следобед. Представи си как дон Сабас, съвсем сам в кантората, се готви пред електрическия вентилатор за ежедневната инжекция. Предвидил беше отговорите му.
— Вземи със себе си петела — посъветва го жена му на излизане. — Като го види, веднага ще го купи.
Полковникът не се съгласи. Обзета от отчаяно нетърпение, жена му го изпрати до вратата.
— И да има хора при него, няма значение — добави тя. — Хващаш го за ръката и не му даваш да мръдне, докато не ти даде деветстотинте песо.
— Ще помислят, че готвим атентат.
Тя не обърна внимание на думите му.
— Не забравяй, че стопанинът на петела си ти — настоя тя. — Не забравяй, че ти му правиш услуга, не той на тебе.
— Добре.
Дон Сабас беше в спалнята заедно с лекаря.
— Сега можеш да го хванеш — каза жена му на полковника. — Докторът го подготвя, за да тръгне за чифлика, и чак в четвъртък ще се върне.
Полковникът се разкъсваше между две противоречиви сили: от една страна, бе решил да продаде петела, а от друга, му се искаше да беше дошъл с един час по-късно, за да не свари дон Сабас вкъщи.
— Мога да почакам — каза той.
Но жената настоя. Заведе го в спалнята, където нейният мъж по гащи, вторачил в лекаря безцветните си очи, седеше на кревата с балдахин. Полковникът почака, докато лекарят сгорещи стъклената епруветка с урината на пациента си, помириса па̀рата и кимна одобрително към дон Сабас.
— Трябва да ги разстрелваме тези богаташи — каза лекарят, обръщайки се към полковника. — Диабетът не е достатъчен, за да ги довърши.
— Вие вече направихте всичко възможно с вашите проклети инсулинови инжекции — рече дон Сабас и подскочи върху меките си кълки. — Само че аз съм черен гологан, не се затривам лесно. — А после се обърна към полковника: — Казвай какво има, полковник. Като се върнах да те потърся днес по обед, даже сомбрерото ти не видях.