Кралят

– Окей. От дясната ти страна се намира коприненият диван на нечия баба.

Докато се връщаше назад и поемаше към дивана, Рот си помисли колко хубаво бе да си имат собствени лекари, живеещи в имението. Твърде жалко, че в този случай доктор Джейн и Мани не можеха да отговорят на въпросите му. Да, вероятно би могъл да получи информацията и по друг начин – като изпрати Фриц, който да зададе нужните въпроси например. Ала понякога единственият начин да научиш нещо, бе от първа ръка – искаше да усети миризмата на лечителя, докато му отговаря. Нямаше друг начин да е сигурен, че това е истината.

– Ще ми кажеш ли за какво става дума? – попита Ви.

Разнесе се щракване, последвано от драскащ звук и миг по-късно ухание на турски тютюн пропъди ако не цялата, то поне по-голямата част от миризмата на белина, оставена от безбройните почиствания с дезинфектанти.

Когато Рот не отговори, Ви изруга.

– Нали знаеш, че и Джейн би могла да го направи. Каквото и да е то.

– Тя разбира ли от периода на нужда при вампирите? Не? И аз така си мислех.

Това затвори устата на Ви за известно време.

В последвалата тишина Рот бе обзет от неудържимото желание да закрачи напред-назад… ала това беше изключено, при положение че не искаше да изпосъбори префърцунената мебелировка на Хавърс.

– Говори с мен.

Рот поклати глава.

– Нямам нищо за казване.

– Сякаш това някога те е спирало.

За щастие, Хавърс избра точно този момент, за да влезе… само за да се закове на крачка от прага.

– Прощавайте – каза той на Вишъс, – но тук не се пуши.

Тонът на Ви беше отегчен:

– Нашата раса не боледува от рак… или това е новина за теб?

– Заради кислородните бутилки е.

– Тук има ли такава?

– Ами… не.

– Е, аз пък няма да ходя да ги търся.

Рот сложи край на всякакви по-нататъшни разисквания.

– Ще затвориш ли вратата? – Ти, шибан идиот. – Просто искам да ти задам няколко въпроса. И кажи на сестрата да излезе, ако обичаш.

– Разбира… се.

Страх ороси въздуха, когато сестрата си тръгна, затваряйки вратата след себе си… не че Рот можеше да го вини, задето е нервен.

– Как мога да ви бъда от полза, господарю?

Рот го видя такъв, какъвто го помнеше – представи си го с все същите очила на лицето си на възпитаник на престижен университет и бялата престилка с името му, пришито на ревера. Сякаш някой би могъл да го обърка с друг в собствената му клиника.

– Искам да знам какво може да се направи, за да се предот­врати периодът на нужда на една жена.

Тишина. Мъртвешка тишина.

Е, ако не се брои Ви, който измърмори нещо, започващо с М и завършващо на А-М-К-А М-У.

След миг нещо изскърца, сякаш добрият доктор се бе настанил до дивана на Рот.

– Аз… ъъъ… не съм сигурен как да отговоря на този въпрос, господарю.

– Опитай – сухо каза Рот. – И то по-бързичко. Нямам цяла нощ на разположение.

Разнесе се някакво шумолене, сякаш лечителят си играеше с нещо. Химикалка? Може би стетоскоп?

– Тя вече… то вече… тя… започнало ли е?