Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
— И всичките — родени живи?
— Изгубих едно в първите месеци, веднъж. Обичайно е, ваша светлост.
— Знам. Знам. Но това бебе изглежда ли силно? Можете ли да прецените? Ще оживее ли?
— Изглежда силна — казвам.
— Сигурна ли сте? Лейди Маргарет, бихте ми казали, ако имате съмнения, нали?
Поглеждам го съчувствено. Как някой изобщо ще намери смелост да му каже нещо, което не му се нрави? Как това разглезено момче някога ще се научи на мъдрост, когато стане мъж, ако никой никога не смее да му противоречи? Как ще се научи да отличава един лъжец от честен човек, ако всички, дори най-честните, не могат да му кажат и дума, която не е добра новина?
— Ваша светлост, казвам ви истината: тя изглежда здрава и силна сега. Само Бог може да каже какво ще стане с нея. Но кралицата благополучно се освободи от бременността си и роди здраво момиче, и те и двете се чувстват добре този следобед.
— Благодаря на Бога — казва той. — Амин. — Той е дълбоко разчувстван, виждам го. — Благодаря на Бог — казва отново.
Обръща се към чакащите придворни.
— Имаме момиче! — оповестява. — Принцеса Мери.
Всички надават ликуващи възгласи; никой не издава дори най-леко безпокойство. Никой не би се осмелил да покаже и най-малко съмнение.
— Ура! Бог да пази принцесата! Бог да пази кралицата! Бог да пази краля! — възкликват всички.
Крал Хенри се обръща отново към мен с въпроса, от който се ужасявам:
— А ще бъдете ли нейна гувернантка, скъпа моя лейди Маргарет?
Не мога да го направя. Наистина не мога да го направя този път. Не мога отново да лежа безсънна, в очакване на уплашеното ахване откъм детската стая и шума от тичащи крака и почукването по вратата ми, момичето с побеляло лице, проплакващо, че бебето току-що е спряло да диша, без никаква причина, без абсолютно никаква причина, и ще дойда ли да видя? И кой ще съобщи на кралицата?
Синът ми Монтагю среща погледа ми и кимва. Не е нужно да прави нищо повече, за да ми напомни, че всички трябва да понасяме неща, които бихме предпочели да избегнем, ако искаме да запазим титлите си и земите си, и облагодетелстваното си положение в двора. Реджиналд трябва да замине далече от дома си, Артур трябва да се усмихва и да играе тенис, когато гърбът му го боли от турнирите, трябва да се качва обратно на кон, който го е хвърлил, и да се смее, сякаш няма страх. Монтагю трябва да губи на карти, когато по-скоро би предпочел да не залага, а аз трябва да бдя над бебе, чийто живот е непоносимо несигурен.
— За мен ще бъде чест — отговарям, и се принуждавам да се усмихна.
Кралят се обръща към лорд Джон Хъси.
— А вие ще бъдете ли неин настойник? — пита го той.
Лорд Джон свежда глава, сякаш възхитен от честта, но когато вдига очи, среща погледа ми и аз виждам в лицето му собствения си безмълвен ужас.
Кръщаваме я набързо, сякаш не смеем да чакаме, в близкия параклис на капуцините-обсерванти, сякаш не смеем да я заведем по-далече в студения зимен въздух. Тя получава и първо причастие, сякаш не можем да бъдем сигурни, че ще живее достатъчно дълго, за да изрече сама обетите си. Поемам ролята на нейна настойница за първото ѝ причастие, изричайки обетите вместо нея, сякаш те биха я опазили, когато повеят носещите чума ветрове, когато болестните миазми се надигнат откъм реката, когато студените вихри накарат капаците на прозорците да задрънчат. Когато приемам свещения елей върху челото си и свещта в ръката си, не мога да не се запитам дали тя ще доживее да ѝ кажа, че е била утвърдена във вярата в Светата църква и че съм стояла там вместо нея и съм се молила отчаяно за малката ѝ душица.
Кръстницата ѝ, моята братовчедка Катерина, я носи по пътеката, а пред вратата на църквата я предава на другата ѝ кръстница, Агнес Хауард, херцогиня на Норфолк. След като дамите минават една по една и всяка прави реверанс на кралското дете, херцогинята ми я подава обратно. Тя не е сантиментална жена, не обича да държи бебета; виждам как кимва рязко към доведената си дъщеря, лейди Елизабет Болейн. Нежно слагам малката принцеса в ръцете на бавачката ѝ, лейди Маргарет Брайън, и вървя до нея, загърната в хермелин, за да се предпазя от студения вятър, който духа по долината на Темза, заобиколена от кралски телохранители, с кралския балдахин, който носят над царствените ни глави, а всички дами от детската стая на бебето ме следват.
За мен това е великолепен миг, миг на величие. Аз съм гувернантка на кралската дъщеря и наследница; би трябвало да се наслаждавам на този момент. Но не мога да изпитвам наслада от него. Единственото, което мога и искам да направя, е да падна на колене и да се моля това бебе да живее по-дълго от горките си малки братя.