Проклятието на краля

— Момиче. Момиче, живо момиче, ваша светлост.

Почти ми призлява от разочарование заради кралицата, но после чувам бебето да плаче — висок и силен вик — и съм завладяна от мисълта, че тя е жива, че тук има живо дете, живо дете в тази стая, която е видяла толкова много смърт.

— Дайте ми да я видя! — казва Катерина.

Повиват я в благоуханен лен и я подават на майка ѝ, докато акушерките се суетят, и Катерина подушва влажната главичка, като котка в панер с новородени котенца, и бебето спира да плаче и сгушва носле в шията на майка си.

Катерина замръзва и поглежда надолу.

— Диша ли?

— Да, да, просто е гладна — заявява една от акушерките усмихнато. — Ще я дадете ли на дойката, ваша светлост?

Катерина неохотно я подава на закръглената жена. Не откъсва очи от малкото вързопче дори за миг.

— Седнете до мен — казва тя. — Нека я гледам как се храни.

Жената се подчинява. Тази дойка е нова; не можех да понеса да взема същата жена, която беше хранила предишното бебе. Исках всичко да е ново: нови чаршафи, нови повои; нова люлка, нова бавачка. Не исках нищо да е същото, затова се ужасявам какво ще стане сега, докато кралицата се обръща към мен и казва сериозно:

— Скъпа Маргарет, ще съобщите ли на негова светлост?

Това вече не е чест, помислям си, докато излизам бавно от прекалено затоплената стая и излизам в студения коридор. Без да съм го викала, синът ми Монтагю ме чака отвън. Толкова съм облекчена да го видя, че ми идва да заплача. Вземам ръката му.

— Помислих си, че може би търсите някой, с когото да се поразходите? — пита той.

— Да — казвам кратко.

— Бебето?

— Живо. Момиче.

Той присвива устни при мисълта, че ще се наложи да съобщим на краля неприятни новини, и бързо тръгваме мълчаливо надолу по коридора, заедно, към личните покои на краля. Той чака, с кардинал Улзи до него, другарите му са тихи и разтревожени. Вече не чакат развълнувано и уверено, с пълни чаши в ръце, готови за тост. Виждам сред тях Артур и той ми кимва, с пребледняло от безпокойство лице.

— Ваша светлост, щастлива съм да ви съобщя, че имате дъщеря — казвам на крал Хенри.

Няма как да сбъркам радостта, която мигновено се появява на лицето му. Каквото и да е, все пак се е сдобил с живо дете от своята кралица.

— Тя добре ли е? — пита с надежда.

— Тя е здрава и силна. Оставих я на гръдта на дойката ѝ и тя се храни.

— А нейна светлост?

— И тя е добре. По-добре от когато и да било преди.

Той се приближава към мен и ме хваща под ръка, за да ми заговори тихо, така че никой, нито дори кардиналът, който върви зад нас, да не може да чуе.

— Лейди Маргарет, вие сте имала много деца…

— Пет — отвръщам.