Един от Първа дивизия (Спомени на участник)
- Автор: Георгиев Георги Ст.
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Един от Първа дивизия (Спомени на участник)». Краткое содержание книги:
Редник Деян Божилов от Драгалевци, Софийско, вдига падналия тежко ранен подпоручик Ковачев, вдига го с другари, за да го спаси. Ковачев не можа да бъде спасен. Умря. Но умря на българска територия, в Прилеп, защото, ако медицината не можа да го спаси, храбрият Деян Божилов го спаси.
Третото нападение на полка с подобен състав бе извършено на 1 септемврий от патрула на подпоручик Атанас Атанасов. В спокоен, тих пункт неочаквано даде един пленник.
Всички тия нападения се наредиха до много други, извършени все в последните седмици и от други полкове на 62 корпус, гдето също само щабът бе германски. Навсякъде бяха хванати пленници, Сам корпусният, дванадесет дена след нашето последно, два дена след последното нападение, извършено от 6 полк (подпоручик Витко Мухарски), на 9 срещу 10 септемврий, благодарейки и нему със заповед по корпуса, на 12 септемврий отправя обща, дълга и бляскава благодарност към всички, взели участие в приготовителните работи, и към тези, които са ръководили самите нападения и чиито заловени пленници са дали такива важни сведения за положението на противника. Тая възхвала посочва 6, 41 и 81, 3, 35, 36 и 51, 72 и 82 полк и завършва:
„Смелите и храбро извършени действия от щурмовите групи не само че нанесоха на противника големи кървави жертви, но го и научиха, че както и по-рано, българският войник крие в себе си силен нападателен дух и желание да победи.“
Кой? — Генерал-лейтенант Флек.
Кому? — На Първа, Шеста, Сборна.
Кога? — На 12 септемврий 1918!
Опреснителен курс
През зимата на 1917 трябваше да замина за Крушево в създадения за целта курс. Всеки месец от полк се пращаха по няколко души със сметка всички да минат.
В нашата група бяха капитаните Стефанов и Стоянов, поручик Недялков, подпоручиците Власев, Николов и аз.
Заминахме в голям студ. Но хубавата гледка — пътят, завоите, градът — скоро ни възнагради.
Цял месец в град! Капитаните наеха отделни квартири. Недялков и взводният му бяха заедно. Заедно останахме и ние — Власев и аз.
Още при първата среща колко познати от дивизията! Радостни срещания, въодушевление!
Курсът ни бе най-разнообразен. Имаше много добро желание, голямо старание, правеше се нещо. Но най-важното не се постигна. Нито научихме нещо особено, нито пък се веселяхме — музика, вечеринки, срещи с гражданите, гражданките, посещения, гуляи. Двете работи бяха се събрали, а не се постигна нито едното, нито другото.
На тръгване бяха ни казали, че като германците всеки от нас заедно с група другари от своя полк всред офицери от множество полкове ще бъде изтеглян за цял месец на пълна почивка, развлечения и удоволствия. Действителността излезе друга. Не можахме да стигнем германците. Дори не можахме да им подражаваме.
Най-напред трябваше взаимно да си командуваме. Защо всичко това, когато идвахме от бляскави полкове? Още ми е пред очите картината, когато ротни командуват на взводни, когато капитан Стоянов — историк, разказвач и хуморист — трябваше наред и подред с всички останали да командува на подпоручик!
А си командувахме сами, и то с най-висок глас: „Отдай чест!“ Не бе ли по-уместно, вместо да седят в топлите си канцеларии, всички тиловаци от града да бъдат събрани на същия тоя измръзнал плац и да им се изкомандува пред нас всички: „Отдай чест?“
Не зная, но мисля, че почти всички се чувствувахме тук, в Крушево, по-уморени, отколкото на позицията. Преди всичко защото бяхме излъгани в надеждите си. После защото въпреки прекрасното си поетично местоположение Крушево не бе за тая цел.
Стаята ни се отопляваше с мангал! В Беранци имахме печки! На самата позиция имахме печки! А в града, в Крушево, мангал!
Но който е понесъл тъй много несгоди, лесно ще свикне и ние свикнахме и понесохме и тая.
С Власев прекарвахме най-другарски, при общо най-приятно разбиране. През свободното след учение и вечеря време четяхме и загрижени за бодростта, която следният ден ни налагаше, заспивахме.
Но често ходехме на гости. Както у един-двама от най-добрите ни познати от други полкове, гдето наистина прекарвахме добре, тъй най-често у Недялков.
Недялков бе крайно гостоприемен и много сърдечно към всички настроен. Николов просто добруваше при него. Но сам той бе стегнат, съвестен, изпълнителен и службата с нищо не страдаше, когато до несвикналото ни ухо достигаше: „Как си, ротни?“