Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Ти ни спаси живота — каза жената.

Мириамел се приближи и ги огледа. Бяха двамата, които Огнените танцьори искаха да отведат от странноприемницата.

— Да — добави мъжът малко колебливо. — Усирис да те благослови, достойни рицарю.

— Станете. — Саймън явно бе доволен, но и притеснен. — Сигурен съм, че и някой друг щеше да ви помогне, ако не го бяхме направили ние.

Жената се изправи. Дългите й поли бяха кални.

— Никой не се беше разбързал да ни помогне — възрази тя. — Така става на този свят. Добрите винаги си патят.

Мъжът я изгледа и изсумтя:

— Стига, жено. Хората нямат нужда от поученията ти кое не му е наред на света.

Тя не му обърна внимание и продължи:

— Срамота е. Срамота е, че светът стигна дотук.

Мъжът пак се обърна към Саймън и Мириамел. Беше на средна възраст, с червено, сбръчкано от слънце и вятър лице.

— Жена ми си е малко особена. Но вие ни спасихте живота, това си е истина. — Той се опита да се усмихне. Изглеждаше притеснен — това, че бяха спасили живота им, изглежда, беше не по-малко опасно, отколкото ако се бе случило обратното. — Имате ли къде да пренощувате? Жена ми се казва Гулейн, а аз съм Роелстан. Ще ни е приятно да споделим с вас нашия подслон.

— Все още е рано да спираме — отвърна Мириамел; не й се искаше да нощува с непознати.

Саймън я погледна и каза:

— Нали беше болна.

— Мога да продължа да яздя.

— Да, сигурно можеш, но защо да се отказваме от покрив над главите дори само за една нощ? — Той приближи коня си до Мириамел. — Може да е последната ни възможност да се скрием от вятъра и дъжда — добави по-тихо той, — последната преди…

Не се доизказа: не желаеше дори шепнешком да загатне за мястото, към което се бяха запътили.

Мириамел беше изтощена. Поколеба се още миг и кимна.

— Добре — каза Саймън и се обърна към мъжа и жената. — Ще се радваме да ни предложите подслон.

Не каза на непознатите кои са и какви са и Мириамел безмълвно одобри постъпката му.

— Но ние не можем да предложим нищо подобаващо на такива хора, мъжо. — Лицето на Гулейн, някога може би миловидно, от постоянния страх и трудния живот беше станало отпуснато и унило. — Как така ще ги подслоним в нашата проста колиба?

— Кротувай, жено — отвърна мъжът. — Все ще се сместим някак.

Тя като че ли понечи да възрази, но се отказа.

— Разбрахме се — добави мъжът. — Да вървим. Не е далече.

Саймън и Мириамел слязоха от конете и тръгнаха пеша до новите си познати.

— В Хасу Вале ли живеете? — попита Саймън.

Роелстан се засмя.

— А, отскоро. По-рано живеехме във Фолшайър.

— И… и Огнени танцьори ли бяхте? — попита Мириамел.

— За голямо наше съжаление.

— Те са могъщо зло. — Гласът на Гулейн беше развълнуван. — Не бива да имате нищо общо с тях, милейди, нито с пък нещо, което са докосвали.

— Защо ви преследваха онези мъже? — Саймън несъзнателно докосна дръжката на меча си.