Бунтът на кралицата [bg]

— Сега ще вземеш да се разплачеш ли? — попита Оран.

Тристан се обърна и побягна. Не затича към замъка, който стоеше на билото на хълма като тъмен облак, слял се със земята. Побягна покрай конюшните, покрай гилдията на тъкачите, покрай кръчмата, натам, където го чакаше гората с тъмнозелените си подканващи обятия. И чу как Оран го преследва и му крещи да спре:

— Тристан! Тристан, спри!

Навлезе в дърветата; залъкатуши навътре между тях, заподскача като заек или като елена от герба на дома си, оставяйки гората да го погълне, да го предпази.

Но Оран все още го следваше; винаги е бил бърз. По-големият му брат грубо чупеше клони, провирайки се през боровете и елшите, трепетликите и, железните дървета“. Тристан чуваше как Оран го настигаше и чевръсто прескочи едно поточе, и се изстреля през един гъсталак, накрая стигна до стария дъб.

Беше го открил миналото лято, след като бе избягал от друг от жестоките уроци на Оран. Тристан се покатери бързо по клоните, изкачвайки се възможно най-високо; листата започваха да оредяват с блясъка на есента.

Оран стигна до горската поляна, задъхвайки се под мастните клони. Тристан се таеше неподвижно в короната и гледаше как по-големият му брат обикаляше около цялото дърво и едва тогава се сети да погледне нагоре с присвити очи.

— Слизай, Трис.

Тристан не издаваше звук. Не беше нищо повече от птица, кацнала високо на безопасно място.

— Слез. Долу. Веднага.

Той все още не помръдваше. Почти не дишаше.