Бунтът на кралицата [bg]

— Ставай, Тристан! — кресна по-възрастният, раздразнен. Хвана яката на Тристан — моята яка — и грубо го изправи на крака; дългите му върлинести крайници заритаха, преди ботушите да стъпят на земята. — В името на боговете небесни, да не искаш тате да те види така? Ще го накараш да си пожелае да бяхме дъщери, а не синове.

Гърлото на Тристан се стегна, бузите му поруменяха от срам, когато взе отново меча си и застана пред по-големия си брат. Оран винаги знаеше как да го накара да се почувства безполезен и слаб — синът, роден втори поред, който никога нямаше да наследи или да постигне нещо.

— Колко пъти ще объркваш този гард? — запита настойчиво Оран. — Наясно си, че едва не те разпорих.

Тристан кимна; гневни думи се трупаха и напираха в гърдите му. Но той ги държеше заключени, като пчели, жужащи в кошера си; знаеше, че Оран щеше да го удари, ако отвърнеше рязко, ако прозвучеше дори най-малко непочтително.

Именно в дни като този Тристан изпитваше пламенно желание да се беше родил Кавана. Ако владееше магия, щеше да пръсне брат си на парченца като счупено огледало, да го разтопи и превърне в река, или да го преобрази в дърво. Дори самата мисъл, колкото и невъзможна да бе с неговата кръв на рода Аленах, накара Тристан да се усмихне.

Разбира се Оран забеляза.

— Изтрий тази усмивка от лицето си — подхвърли подигравателно по-големият му брат. — Хайде, бий се с мен, както би го сторила една кралица.

Гневът се пробуди, тъмен и буен. Тристан не мислеше, че щеше да го удържи още дълго — сърцето му започваше да гние, когато го задържаше в себе си, — но застана в среден гард, точно както го беше учил Оран; неутралният гард, позиция, която можеше да премине в нападение или отбрана. Не беше честно, че Тристан все още бе принуден да си служи с дървен меч, детски меч, докато Оран, който беше по-голям само с четири години, държеше стомана.

Дърво срещу стомана.

В живота нищо никога не беше честно, винаги беше против него. И Тристан копнееше, повече от всичко, да бъде вътре в замъка, в библиотеката с домашния си учител, да научава още за историята, кралиците и литературата. Или да изследва скритите проходи на замъка и да открива тайни врати. Мечовете никога не бяха това, което искаше.

— Хайде, червей такъв — подразни го Оран.

Тристан изкрещя, когато се хвърли напред, и стовари дървения си меч надолу, описвайки дъга. Той се заби в стоманата, заклещи се и Оран с лекота изви дръжката и я измъкна от ръцете на Тристан. Той се препъна, а после почувства върху бузата си нещо горещо, топло и лепкаво.

— Надявам се това да ти остави белег — каза Оран и най-сетне издърпа дървения меч на Тристан от острието си. — Ще те накара поне малко да приличаш на мъж.

Тристан загледа как брат му метна тренировъчния меч в тревата и вдигна пръсти към бузата си. Когато ги отдръпна, бяха окървавени, и напипа дълъг, плитък разрез по протежение на скулата си. Оран нарочно го беше порязал.