Тръпка [bg]

Инстинктът ми за самосъхранение крещеше, че трябва да сваля другото животно от себе си, онова, като раздираше рамото ми с челюсти. Имах чувството, че усещам как костите ми се отделят от обичайните си места, докато кучето изтръгва ръката ми от раменната става. Но Пол не можеше да чака.

Дясната ми ръка вече беше почти безчувствена, затова протегнах лявата, хванах кучето за гърлото и започнах да стискам, да извивам, да душа. С удовлетворение чух как чудовището започна да се дави. Аз бях мъничкият териер. Кучето не спираше да души Пол, но и аз нямаше да спра. Някак успях да се извъртя така, че да измъкна мъртвата си дясна ръка изпод тялото на другото куче и да притисна доколкото можех длан към ноздрите му. Не мислех за нищо, за абсолютно нищо — умът ми се рееше далеч от тук, нейде из къщата, на някое топло място, където слушах музика и четях стихове. На място, където никой не убиваше никого.

За една кошмарно дълга минута усилията ми не даваха никакви резултати. Пред очите ми започна да притъмнява. После кучето отпусна хватката си, освободи вълка и тежко се отпусна на земята. Навсякъде имаше кръв. Моя, на Пол, на проклетите псета.

— Не го пускай! — Чух гласа на Бек. Едва сега тежките му стъпки през гората достигнаха до слуха ми. — Не го пускай, още не е мъртво!

Вече не чувствах ръцете си — всъщност не чувствах нищо — но мисля, че все още стисках гърлото на кучето, онова, което бе захапало Пол. Усетих как вкопчените в рамото челюсти се раздвижват и после видях как някакъв вълк… Улрик, е сграбчил кучето за врата и се опитва да го отдели от мен. Чух гръм и миг по-късно осъзнах, че това е изстрел. После още един, много по-близо. Нещо се разтресе между стегнатите ми пръсти. Улрик отстъпи назад, дишайки тежко. Тишината, изместила звуците на битката, беше толкова тежка и плътна, че ушите ми зазвънтяха.

После Бек нежно отдели пръстите ми от гърлото на мъртвото куче и ги притисна към рамото ми. Шуртящата кръв намаля. Почти веднага усетих как моето разкъсано, но все още изумяващо ме със способностите си тяло започна да се лекува.

Бек коленичи пред мен. Трепереше от студ, кожата му беше посивяла, раменете — присвити.

— Направи го, а? Спаси го. Все пак имаше полза от онези проклети нещастни пиленца.

Зад него Шелби стоеше мълчаливо, кръстосала ръце, и наблюдаваше как Пол се дави сред сухите мъртви листа. Гледаше как двамата с Бек стоим заедно, хванати за ръце. Колкото до нейните — те бяха стиснати в юмруци, а по едната ясно личаха черните мазни петна.