Тръпка [bg]

Тридесет и трета глава: Сам

5°С

Тази нощ за първи път от много време насам сънувах отново кучетата на господин Дарио. Събудих се изпотен и треперещ, още усещайки вкуса на кръв в устата си. Отдръпнах се от Грейс. Страхувах се, че шумът от бясно блъскащото в гърдите ми сърце може да я разбуди. Облизах пресъхналите си устни и осъзнах с изненада, че вкусът на кръвта не е отсянка от съня ми. Бях си прехапал езика.

Наистина беше лесно да забравиш за примитивното насилие в моя свят, когато си човек, удобно сгушен в завивките до Грейс. Беше лесно да ни възприемеш, както ни възприемаше самата тя: призраци сред дърветата, безшумни, магически. Ако бяхме истински вълци, може би дори щеше да бъде права. Истинските вълци рядко представляваха опасност. Но ние не бяхме истински вълци.

Сънят ми напомни тихо, но настоятелно, че пренебрегвам знаците. Знаци, които показваха ясно, че съм пренесъл насилието от нашия свят в този на Грейс. Вълци в училището, край къщата на приятелката й, а сега обикаляха и нейната. Вълци, които криеха човешки сърца под блестящата си козина.

Лежах в мрака, наострил уши. Слушах. Мисля, че чувах как ноктите на Шелби потракват по дъските на верандата, въобразявах си, че мога да надуша миризмата й дори през плътно затворения прозорец. Знаех, че ме желае — може би не точно мен, а това, което представлявах. Аз бях любимецът на Бек — нашия водач в човешката ни форма, както и на Пол — водача на глутницата. Бях логичният наследник и на двамата. В нашия малък, жесток свят реално притежавах адски много власт.

А Шелби… тя наистина обожаваше властта.

Кучетата на Дарио го доказаха. Когато бях на тринадесет и живеех в къщата на Бек, нашият най-близък съсед (отдалечен на някакви си седемдесет и пет акра от дома ни) продаде огромния си имот на ексцентричен богаташ на име господин Дарио. Лично аз не го харесах особено. Характерната му миризма предполагаше, че вече е умрял и известно време е бил съхраняван във формалдехид. Въпросният индивид прекара основната част от първото ни гостуване в новия му дом, като ни обясни принципите на комплексната алармена система, която е инсталирал, за да защитава бизнеса му с антики („Има предвид наркотици“ — обясни ми Бек по-късно), и възхваляваше разпалено своите кучета, които пазели имота в негово отсъствие.

След това ни ги показа. Бяха като оживели гаргойли — безизразни озъбени муцуни и бледа, набръчкана кожа. Господин Дарио каза, че били от някаква южноамериканска порода, създадена за да пази добитъка. И добави с видимо задоволство, че могат да откъснат нечие лице със зъбите си и след това да го изядат. Бек сподели искрената си надежда, че господин Дарио няма намерение да ги пуска извън имота. Посочвайки нашийниците с метални шипчета от вътрешната страна („По тях толкова яко ги тресва ток, че направо им изхвърчат очите“ — каза по-късно Бек и се раздруса силно, за да покаже нагледно якото тресване), господин Дарио ни увери, че единствените лица, които ще бъдат откъснати, ще принадлежат на хората, които имат неблагоразумието да се промъкнат до дома му, за да крадат антики. Показа ни контролната кутия за шоковите нашийници, които държаха кучетата в близост до къщата — беше покрита с нещо черно и лепкаво, което остави тъмни петна по ръцете му.