Тръпка [bg]

— Работих в една книжарничка в центъра? — произнесе Сам с надежда.

Мама го посочи с пръст:

— Убедена съм, че е от там. — След което го огря със своята стоватова усмивка, изпарявайки в миг цялата конфузност на ситуацията. — Е, радвам се, че се запознахме. Аз ще се качвам горе, за да свърша малко работа.

Тя протегна покритите си с боя длани, за да покаже какво има предвид под „работа“, и аз усетих раздразнение. Беше ми пределно ясно, че за нея флиртът с всеки мъж, преминал пубертета, е нещо като телесна функция, но все пак… Кога щеше да порасне тази жена?!

Сам ме изненада, когато каза:

— Бих искал да видя ателието ви, докато съм тук. Ако нямате нищо против, разбира се. Грейс ми е разказвала за вашето изкуство и бих искал да погледна картините ви.

Това, поне отчасти, беше истина. Бях му разказала за една особено отчайваща нейна изложба, на която бях ходила, където всички платна носеха имената на различни типове облачност, но всъщност представляваха портрети на жени по бански. Идеята на подобен род „смислено“ изкуство ми убягваше. Не я схващах. И не исках да я схвана.

Мама се усмихна леко изкуствено. Най-вероятно смяташе, че и Сам разбира смисленото изкуство колкото мен.

Изгледах го подозрително. Подобно подмазване просто не му беше в стила. След като мама изчезна нагоре по стълбите, а татко хлътна в кабинета си, аз се обърнах към него:

— Това пък какво беше?

Сам включи отново звука на телевизора точно навреме, за да чуем мляскащите звуци, съпровождащи изяждането на някаква жена от пипалата. Всичко, което остана от нея, беше една крайно изкуствена на вид откъсната ръка върху тротоара.

— Просто ми се ще тя да ме хареса.

— Единственият човек в тази къща, който трябва да те харесва, съм аз. Няма нужда да се притесняваш за тях.

Той вдигна една от възглавничките, прегърна я с ръце и притисна лице към плата. Гласът му прозвуча приглушено:

— Може да й се наложи да ме търпи доста дълго време, знаеш ли?

— Колко дълго?

Усмивката му беше невероятно сладка:

— Колкото се може по-дълго.

— Завинаги?

Устните на Сам продължаваха да се усмихват, но над жълтите му очи се спусна сянката на тъга. Знаеше, че ще изрече лъжа.

— По-дълго.

Скъсих „благоприличното“ разстояние между нас и отново се сгуших до него, докато двамата гледахме как пипалата бавно пълзят през канализацията на нищо неподозиращия град. Очите на Сам наблюдаваха екрана, сякаш наистина гледаше междугалактическите глупости, но аз седях там, опитвайки се да намеря отговор на безкрайно важен въпрос. Защо Сам трябваше да се трансформира, а аз не?