Тихият палач [bg]

— Това, което се случва, е лично — започна решително Луси. — Интелигентен и много умел снайперист те разиграва и иска да се увери, че ти знаеш това. Съобщенията в туитър, монетите, гравираният куршум, до който някак си се е погрижил да се добереш — всичко това е премислено и се прави с цел.

— Говориш за него в мъжки род.

— Така е по-лесно. И това се предполага от повечето хора.

— Ами ти?

— Опитвам се да не предполагам нищо.

— Кой и защо? Имаш ли някаква идея? — попитах я. Тръгнахме отново, минахме покрай гардеробните. Пред нас имаше диспенсер за дезинфекция на ръцете.

Спрях и си пръснах малко препарат на дланите. Антропологичната лаборатория винаги ме кара да се чувствам мръсна. Може би и други неща правеха това, този разговор например.

— Имам чувството, че Бентън може да има идея — каза Луси.

— А ти нямаш? — Острият мирис на спирт проникваше през синусите ми, докато търках кожата си до изсъхване.

— Начинът, по който се държеше, докато бяхме в лабораторията ми този следобед, въпросите и уклончивостта му — започна тя също уклончиво. — Искаше да знае например колко ефективна би могла да бъде най-добрата компютърна програма за разпознаване на лица, ако някой си е правил пластична операция.

„Не би го споменал, ако не мислеше, че това е някой, когото сме познавали.“ Но вместо това казах:

— Изглежда, правителството се е занимавало с това от години заради тероризма. Да не споменаваме Граничен контрол, ФБР. А Бентън знае всичко по въпроса.

„Някой ужасен човек от миналото ни“ — тази мисъл не ми даваше мира. Но защо Бентън си е помислил това?

— Федералните нямат кой знае какви успехи при автоматичното търсене — каза Луси. — Ако биометричните данни са променени, не се получава автоматично съвпадение чрез компютърно сравнение в базата данни със снимки и архива с фотографии при арести. А що се отнася до идентификация по ретината и ириса, охранителните камери няма да хванат така ясно окото на човек, който влиза в хотелски бизнесцентър, за да ползва компютър. Освен това трябва да имаш нещо сканирано, с което да сравняваш.

„Някой, за когото си мислим, че си е отишъл от живота ни.“ Мога да изброя някои имена, но не искам. Вместо това се съсредоточих върху разговора, защото така трябваше. Тихо си поех дълбоко дъх. Опитвах се да не се докосвам до мрака и това, което беше в него. Има нещо, което Луси не искаше да ми каже.

— Стори ли ти се, че Бентън търси някой определен човек, когато преглеждахте видеозаписите? — попитах.

— Винаги трябва да се има предвид някой, който не е бил хванат или е освободен от затвора — каза тя. — Нещо такова.

— Нещо такова?

Тя не ми отговори.

— Да не би да го казваш, за да видиш как ще реагирам? — поинтересувах се.

— Казвам ти, че предстои обсъждане на познати неща — отвърна Луси. — Куршум, маркиран с тройка за третата жертва. Който и да е отговорен за това, иска да знаем, че предстоят още. С други думи — става въпрос за разплата — каза тя и аз усетих как настръхвам.