![Тихият палач [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/1/tihiyat-palach-bg-download.jpg)
Тихият палач [bg]
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #22
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-649-3
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тихият палач [bg]». Краткое содержание книги:
Корнуел е създала толкова пълнокръвна героиня, че читателят често трябва да си напомня, че доктор Скарпета е продукт на писателско въображение. Пъблишърс Уикли
— Как можеш да бъдеш обективна, като си се настроила срещу нея от първия ден, Луси.
— Не е само това, лельо Кей. Не мога да го докажа, а няма нищо по-лошо.
— От кое?
— От това хората да са несигурни. Параноични. Не казват какво си мислят. Просто се държат дистанцирано.
— Не и ти! — отвърнах. — Какво им става на всички? Работното ми място сякаш се разпада, сякаш химията между служителите ми се е променила.
Беше по-добре, когато Марино работеше тук. Той някак си осигуряваше противотежест.
— За какви коментари говориш? Какво се търси в гугъл? — попитах, докато си мислех какво ми бе казала Джен по-рано.
Забележката й, че Луси лети в непозволени въздушни пространства, беше провокативна.
— Чудила се къде съм била тази сутрин, когато Джамал Нари е бил застрелян, и споменала, че не би ме винила, ако съм го премахнала след начина, по който се държал с теб в Белия дом. Брайс каза, че се шегувала, разбира се. — Луси се държеше все едно не й пука. Това ми припомни колко глупави могат да са хората понякога.
Никой с всичкия си не би се конфронтирал с нея. И колкото повече тя се правеше, че това няма значение, толкова по-сигурна ставах, че има. Луси беше търпелива, стоик. Ще се прави, че нищо не се е случило и един ден всичките Джен Гарате на света няма да се усетят откъде им е дошло.
— Няма място за подобно поведение — отвърнах. — И не разбирам защо ще се шегува с убийство, пък и да намеква, че ти можеш да имаш мотив да застреляш някого. Със сигурност не е смешно.
— И преди съм стреляла по хора. Затова ФБР и Агенцията по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия с радост ме изритаха. Плъзнали са и други слухове, отнасящи се за времето, когато имах собствена охранителна фирма.
Това беше евфемизъм за договорите й за военни услуги с правителството, които двете не обсъждахме.
— Джен знае ли с какво си се занимавала? — попитах.
— Има информация в интернет. Повече отпреди. Особено за миналото ми.
— Защо?
— Влогове, които ме описват като опасна и луда.
— Трябва да имаш представа кой го прави и защо — отвърнах.
Беше абсолютна рядкост тя да не може да намери нещо, което иска. Но отвърна, че не знае. Не била сигурна. Не съвсем. Нищо не можела да докаже. Пак тази дума. Трябвало нещо да докаже. Не бях сигурна, че няма никаква представа какво се случва. Притеснявах се, че може да има.
— Да бъдем честни, на хартия не изглеждам толкова добре — каза Луси.
Нещо бе променило баланса в нея. Изглеждаше като странна смесица от енергия и лека уплаха. Освен това забелязах превъзбуда.
— Ако не работех за себе си, никой нямаше да ме наеме освен теб — каза тя. — И ти не трябваше да го правиш. И двете го знаем.
— Никой няма оправдание да гледа хората само на хартия.
— Зад гърба ми Джен ме нарича Хакерката. Казва, че ровя в имейлите на всички.
— Вероятно го правиш. А на мен това ми звучи като конкуренция и завист — реших аз.
Отново тръгнахме. Антропологичната лаборатория беше точно пред нас.
26.
Лампите светеха и криминалния антрополог Алекс Делгадо бе приведен над маса, покрита със син плат. Разглеждаше бедрена кост, изцапана в кафяво и изпочупена. Ябълката й я нямаше, вероятно бе изгризана от животни.
Алекс беше висок, сух и плешив, с яйцевидна глава. Бялата му престилка бе закопчана чак до мършавия му врат. Очилата без рамки с дебели стъкла правеха очите му да изглеждат като на бухал. Беше дотолкова неугледен, че бе започнал да се слива с околната среда като молец. С бавни и целенасочени движения започна да прибира бедрената и други кости в бежова картонена кутия. Когато стигнахме до следващия прозорец, осъзнах, че не е сам. Ърни Копел беше с него.
— Добре — казах на Луси и отворих вратата. — Да се погрижим за това.
Беззъб череп на поставка се взираше с празните си орбити в нас, докато влизахме. Лъхна ме парафинов мъртвешки мирис, леко гранясал, като от лой или мас. Миризмата никога не изчезваше. Можех да я доловя и в кости на стотици години.
— Точно се канех да ти се обадя — казах на Ърни.
— А аз бях тръгнал да те търся, преди да си тръгна. Онова във фоайето твоят космически кораб ли е? — попита той Луси.
— Кой космически кораб?
— Обзалагам се, че не е толкова бърз като моята електрическа тойота.
— Може и да си прав — каза тя и аз се усетих, че се взирам за някакъв намек за нещо необичайно в поведението му.
Ако Ърни се притесняваше от Луси, не виждах да дава знаци за това. Алекс си беше все същият, но пък той бе изключително тъп. Намерих маркер на количка с клещи, пинсети, реброразширители, четки, игли, шублери и триони. Наоколо имаше маси, върху които от кости се сглобяваха скелети като пъзели — мъжки, женски, стари и млади. Черепи, някои от които бяха едри и груби, други грацилни и малки. Подписах се на плика с монетите и отбелязах часа — осемнайсет и двайсет. Ърни взе доказателствата от мен, веригата бе непрекъсната.