Договорът „Паганини“ [bg]

— Хубаво е, че не живеем заедно — прекъсва го тя и напуска кухнята.

Чува я да се заключва в банята, колебае се дали да я последва, чука на вратата, но всъщност знае, че тя иска да остане за малко насаме. Променя намерението си и се връща към храната. Взима парченце риба на дланта си и настъргва лентички уасаби20 отгоре.

След малко вратата на банята се отваря и Диса се връща в кухнята, застава на прага и го наблюдава как приготвя сушито.

— Спомняш ли си — казва Диса със смях в гласа — как майка ти винаги отделяше сьомгата от сушито и я пържеше, преди да я върне върху ориза.

— Да.

— Да сервирам ли? — пита Диса.

— Ако искаш.

Диса отнася чиниите и клечките към всекидневната, спира до прозореца и поглежда надолу към улица „Валингатан“, където просветват светлозелените листа на група дървета. Погледът й се рее над приятния квартал до площад „Нора Банториет“, където Юна живее от година.

Сервира върху мръснобялата маса, връща се в кухнята и глътва малко вино. Загубило е от остротата си, което всъщност се дължи на изстудяването. Потиска желанието си да седне на лакираното дюшеме и да попита дали не могат да ядат на пода с ръце, като деца, под масата. Но вместо това казва:

— Получих покана за среща.

— Покана за среща?

Кима, като й се иска да се държи малко гадно, но не съвсем.

— Разкажи ми — спокойно казва Юна и носи подноса със сушито на масата.

Диса отново взима чашата и казва игриво:

— Нищо, просто познат от музея от половин година ме пита дали искам да вечерям с него някоя вечер.

— Нима някой все още го прави? Кани дами на вечеря?

Диса се усмихва накриво:

— Ревнуваш ли?

— Не знам, малко — казва Юна и се приближава до нея. — Приятно е да те поканят на вечеря.

— Да.

Диса прокарва пръсти през гъстата му коса.

— Красив ли е? — пита Юна.

— Всъщност да.

— Какво по-добро.

— Но аз не искам да изляза с него — усмихва се Диса.

Той не отговаря, стои, без да помръдва, с обърнато настрани лице.

— Знаеш какво искам — нежно казва тя.

Лицето му изведнъж странно пребледнява, тя вижда перлите пот, избили на челото му. Бавно вдига поглед към нея: в очите му има нещо мрачно, тежко и бездънно.

— Юна? Да забравим това — смотолевя тя. — Извинявай…

Той отваря уста, за да каже нещо, прави крачка, но краката му внезапно се подгъват.

— Юна — извиква Диса и изпуска чашата.

Свлича се на пода до него, прегръща го и шепне, че скоро ще му мине.

След малко лицето му се прояснява, болката постепенно го отпуска.

Диса помита стъклата от чашата и двамата сядат мълчаливи на масата.

— Не пиеш лекарството си — казва тя.

— Доспива ми се от него. Трябва да мога да мисля, точно сега е важно мисълта ми да е ясна.