Проклетата кауза

По времето, когато е достигнал до Ричмънд, Дани сигурно е бил доста гладен, а близо до офиса ми нямаше никакво място, което да го заинтересува. Вероятно е знаел това, защото бе прекарал известно време с нас. Подозирах, че е отбил по Пета улица, както и аз постъпих сега, и я е последвал до, «Броуд». Беше вече съвсем тъмно, когато преминах покрай празните места и строежите, където скоро щеше да се намира Биомедицинският научноизследователски център на Вирджиния, а и службата ми един ден също щеше да бъде преместена там.

Няколко полицейски коли бавно минаха покрай мен. Спрях зад една от тях на светофара при хотел «Мариот». Загледах се в полицая, който светна вътрешната лампичка и записа нещо в бележника си. Беше много млад, със светлоруса коса. Той взе микрофона на радиостанцията си и заговори. Виждах как устните му се движат, докато той гледаше към тъмната форма на участъка на ъгъла. Младежът остави микрофона и отпи от пластмасовата си чаша. Разбрах, че не е ченге отдавна, защото очевидно не бе наясно с това, което го заобикаляше. Въобще не бе забелязал, че го наблюдавам.

Продължих и завих наляво по «Броуд», покрай стария универсален магазин «Милър и Роудс», който завинаги бе затворил вратите си, тъй като вече много малко хора пазаруваха в този квартал. Старото кметство представляваше гранитна готическа крепост, разположена от едната страна на улицата, а отсреща се намираше медицинският колеж, добре познат на мен, но не и на Дани. Съмнявах се, че е знаел за «Черепа и костите», където ядяха студенти и преподаватели от колежа. Също така се съмнявах, че е знаел къде наоколо би могъл да паркира колата ми.

Струваше ми се, че Дани е постъпил така, както би направил и всеки друг на негово място, който не познава достатъчно добре града и шофира скъпата кола на шефа си. Щеше да продължи право напред и да спре до първото свястно място, което намери. А това бе кафе «Хил». Заобиколих откъм съседната улица, както вероятно бе постъпил и той, за да паркира на юг, където бяхме намерили кесията с остатъците от вечерята му. Спрях под великолепната магнолия, излязох от колата и пъхнах пистолета в джоба на палтото си. Силният лай зад телената ограда започна веднага. Кучето звучеше като голямо животно, изпълнено с омраза към света. На втория етаж в малката къщичка на собственика му светна лампа.

Пресякох улицата и влязох в кафенето, което, както обикновено, бе оживено и шумно. Дейго разбъркваше уиски със сода и не ме забеляза, докато не седнах на бара.

— Изглеждаш така, като че ли се нуждаеш от нещо силно, скъпа — каза тя и пусна по една череша и резенче портокал във всяка чаша.

— Така е, но съм на работа — отговорих.

Силният кучешки лай спря.

— Това е проблемът при теб и капитана. Вечно работите — каза тя и махна на единия келнер.

Той дойде и взе питиетата, а Дейго започна да приготвя следващата поръчка.