Записки от една голяма страна

Ние паркирахме, слязохме от колата, влязохме, поръчахме и ядохме. Излязохме след десетина минути. Докато потегляхме отново, забелязах, че пред един бял микробус, който беше последен на опашката, когато пристигнахме, все още има четири-пет коли. Ако шофьорът беше паркирал като нас и влязъл в заведението, и си беше поръчал храната, за да си я изнесе сам, щеше да стане много по-бързо, но той не би го направил, защото се предполага, че прозорчето отвън е направено именно с цел да осигури бързина на обслужването и удобство.

Нали ме разбирате? Американците така са се пристрастили към идеята за удобство, че са готови да понесат всякакви неудобства, за да си го осигурят. Знам, че звучи шантаво, но какво да правим? Нещата, които предполагаемо облекчават живота ни и пестят време, в повечето случаи имат тъкмо обратния ефект, и това ме накара за се замисля (пак почнах, виждате ли?) каква може да е причината.

Американците винаги са проявявали забележителна склонност към представата за постигнати с определена помощ облекчения. Интересен факт е, че почти всички изобретения, свързани с ежедневието, които изключват полагането на усилия — ескалатори, автоматични врати, асансьори, хладилници, перални, замразени храни, заведения за бързо хранене — са били направени в Америка, или поне са се разпространили за първи път тук. Американците дотолкова са свикнали с непрекъснатия поток на технологичния напредък, който пести труда, че през шейсетте години на двайсети век вече започнаха да очакват почти изцяло от техниката да полага физически усилия вместо тях.

Спомням си момента, когато осъзнах, че това може да не е толкова добра идея — беше Коледа, 1961 или 1962 година — и баща ми получи електрически нож за рязане на месо. Беше от първите модели, доста внушителен. Може би паметта ми изневерява, но май си спомням как татко си сложи гумени ръкавици и работни очила, преди да го включи в мрежата. Това, което обаче помня с абсолютна сигурност, бе че когато ножът опря до печената пуйка, не я наряза, а по-скоро я разпиля на ситни парченца из всички ъгълчета на кухнята под формата на белезникав спрей, докато накрая острието се удари в чинията, предизвика избухване на синкави искри, а после ножът се изтръгна от ръката на баща ми, хлъзна се по масата и плъзна вън от стаята като някакво създание от филма „Гремлини“. Май така и не го видяхме повече, макар че понякога чувахме призрачно потропване по краката на кухненската маса в късните нощни часове.

Като повечето патриотично настроени американци, баща ми постоянно купуваше някакви патентовани машинарийки, които в крайна сметка се оказваха истинска катастрофа — пароструйки, които трябваше да премахват упоритите гънки от костюмите, но не го правеха, а за сметка на това отлепяха тапетите в стаята; електрическа острилка за моливи, която можеше да погълне цял молив (включително металния накрайник за гумичка и върховете на пръстите ви, ако не внимавате) за по-малко от секунда; водна клечка за зъби (за сведение на незапознатите, това е устройство, изтласкващо водна струя, която би трябвало да чисти зъбите ви), която действаше толкова енергично, че трябваше двама души да я държат, а след това банята приличаше по-скоро на автомивка, и много други.