Записки от една голяма страна

От време на време попадаме на статия за някой академик, съпроводена с цветова скала, в която тържествено се съобщава за научното откритие, че листната маса на кленовете в Мичиган или на дъбовете в Озаркс47 е придобила много по-наситени тонове, но това няма нищо общо с особеностите, които придават уникалност на есенната пъстрота в Ню Ингланд.

Като начало, пейзажът на Ню Ингланд предлага такива картини, каквито не могат да се намерят никъде другаде в Северна Америка. Сгрените от слънцето бели църкви, покритите мостове, спретнатите ферми и скупчените селца представляват идеално допълнение към богатите земни тонове на природата около тях. Нещо повече, тук има такова разнообразие на дървета, каквото рядко може да се срещне другаде — дъб, бук, трепетлика и смрадлика, четири вида клен и безброй други създават контрасти, които зашеметяват сетивата. Накрая, но преди всичко, съществува и това кратко, но съвършено равновесие на климата през есента — с кристално чисти, но вече студени нощи и топли, слънчеви дни което спомага да се доведат всички тези дървета до точно разчетената кулминация. Така че едно нещо е сигурно. В продължение на няколко великолепни дни, всяка година през октомври Ню Ингланд е най-прекрасното място на света.

Още по-забележително е това, че никой не знае причината за този феномен.

През есента, както вероятно си спомняте от уроците по биология в училище, дърветата се подготвят за дългия зимен сън, преставайки постепенно да произвеждат хлорофила, който придава зелен цвят на листата им. Отсъствието на хлорофил позволява на друг пигмент, така нареченият каротин, който е присъствал и дотогава в листата, да излезе за малко на преден план. Каротинът е в основата на жълтите и златисти тонове на брезите, буковете и при някои дъбове например. И сега идва интересният момент. За да просъществуват тези златисти цветове, дървото трябва да продължи да храни листата, които не вършат нищо полезно, освен дето си висят на клона и изглеждат красиво. Тъкмо по времето, когато дървото би трябвало да пести цялата си енергия, за да му стигне до другата пролет, вместо това то черпи от силата си, за да подхранва един пигмент, чиято функция е да изпълва с радост сърцата на простовати хорица като мен, но дървото няма никаква полза от това.

Още по-загадъчен е фактът, че някои дървесни видове отиват дори по-далеч, и за сметка на собствените си жизнени сили, произвеждат други вещества, антоцианини, които подхранват невероятните оранжеви и алени тонове, толкова типични за есента в Ню Ингланд. Работата не е в това, че дърветата в Ню Ингланд произвеждат по-големи количества антоцианини, а просто в това, че почвата и климатът на Ню Ингланд осигуряват подходящите условия за буйното разпространение на тези цветове. Климат, който е по-топъл или по-влажен, дърветата полагат същите усилия в продължение на години, но не постигат същия резултат. Никой не знае защо дърветата черпят така усърдно от силите си, след като не получават нищо в замяна.