Перлата на любовта
- Автор: Скай Кристина
- Серия: regency era #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венета Маринова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Перлата на любовта». Краткое содержание книги:
— Ще се… закълнеш ли? Че няма лауданум?
Независимо от угризенията на съвестта си, Чеси убедено кимна.
Морлънд пое чашата и я пресуши.
— Видя ли, не е чак толкова страшно.
Англичанинът се намръщи.
— Да не ме вземаш за кръгъл идиот? Мислиш, че не мога да позная лауданума, когато го вкуся ли? — Но езикът му започна да се преплита. — Гадна… малка лъжкиня. — Очите му се затвориха. — Красива, лукава лъжкиня. — Протегна ръка и зарови пръсти в косите й. — Целуни ме, лъжкиньо. Докато съм твърде слаб да ти направя нещо…
Чеси се разсмя на неприкритото безочие на заповедта му. Обидата, която звучеше в гласа му, и скритата болка в сънливото му мърморене най-сетне я накараха да се подчини.
Докосна устни до ключицата му.
Когато той въздъхна и бавно погали косите й, тя се приведе още повече, плъзна устни по брадичката му и постепенно се насочи към устните.
Беше й горещо… и трепереше от студ едновременно. Беше неспокойна и самата — леко замаяна.
Замаяна от вкуса на плътта му. От желанието да обсипе с целувки твърдото му, бронзово тяло.
— Защо не… отговори? — замаяно прошепна той.
— Да отговоря ли?
— На писмата. Писах ти. Защо… никакъв отговор?
Чеси пребледня.
— Ще… говорим утре.
— Сега — нацупи се той.
— Трябва да си починеш. Това… е, това може да почака.
— Утре? Обещаваш ли?
— Да. А сега заспивай.
— Утре — повтори Морлънд. Ръката му се плъзна под ризата й. Той въздъхна и затърси копринената й гръд. Скоро я намери и я хвана в шепа, а палецът и показалецът му заиграха с вече настръхналото зърно.
— Чес’но?
— Честно. — Гласът й повече приличаше на писък. Тя преглътна. — А сега… спете, милорд.
Дългите му пръсти се свиха. Покровителствено. Жадно.
— Спи ми се…
Чеси чу как дишането му започна да става равномерно и забавено, тялото му се отпусна. Внимателно отмести ръката му от гърдите си. Не можеше да я остави там, разбира се. И дума да не става. Бе съвсем недопустимо.
Беше безкрайно приятно.
Караше я да се чувства неудобно.
Караше я да стене от наслада.
А и не желаеше той да я докосва.
Искаше единствено това от него.
Чеси се намръщи и съжали, че е пила повече от отварата с упойващото лекарство, за да излезе наглава с Морлънд. Въздъхна и се сви на кушетката. Смътно осъзна, че предметите наоколо започват да губят очертанията си.
Затвори очи и засънува. Ярки сънища за сребърни морета, за риби, които подскачат в голите й ръце. За кораби със съкровища и острови с тъмни борови гори. За кръвни клетви и тържествени обети.
За всички красиви неща, които можеха да се случат.
Когато отвори очи, слънцето се процеждаше през завесата на прозореца. Объркана, тя впи пръсти в колосаните бели чаршафи, ухаещи на лавандула.
Тони…
Коленичи до него и се ослуша. Дишаше тихо и равномерно. Докосна челото му и облекчено въздъхна. Нямаше температура.
Неочаквано Морлънд отвори очи.
— Ела тук — потупа леглото той. — До мен. Проклетата кушетка едва ли е удобна.
Не беше. Гърбът й се бе схванал от напрежение, когато трябваше с часове да върти иглите.
Независимо от това, тя поклати глава и се опита да издърпа китката си от ръката му.
— Седни… тук.
Виждайки, че започва да се ядосва, Чеси се подчини.
— Утре ли е вече?
— Не — излъга Чеси.
— Тогава ще почакам отговора ти, Щурче. Но дотогава… — Той я притегли по-близо до себе си, докато тя почти легна върху топлите му голи гърди.
И в този миг ризата й зейна. Едната й гладка като алабастър гърда изскочи навън. Зърното бе розово и настръхнало.
Чеси се стресна и понечи да загърне дрехата си.
Ала Морлънд хвана китките й и не й позволи да помръдне. Очите му потъмняха, вперени в пищната гръд с цвят на слонова кост.
— Не… недей — промърмори с дрезгав глас. — Дай ми… да те погледам. — Започна да се задъхва. — Само… да погледам… докато ти ме целуваш.
Пръстите му трепереха върху вената, която пулсираше на китката й. По челото му избиха капчици пот. Чеси разбра, че ще трябва да се подчини, само докато отново заспи. Не можеше да рискува да изпадне в нова криза.
— Непоносим човек — каза тихо и усети как се изчервява под пронизващия му поглед, натежал от треската и мъжкия глад. Състоянието му се подобряваше. И то твърде бързо за нейната безопасност.
Кожата й пламна и настръхна.
— Целуни ме, Щурче.
— Не — едва промълви тя.
— Иначе ще стана. Имам си… работа… все пак…
— Не бива! Та ти едва не умря!
Въздъхна, видяла трескавата решителност в погледа му.
— Ох, добре, непоносими човече. — Наведе се със затворени очи, за да му даде исканата целувка.