Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Аврам Немтур беше груб, суров човек, не можеше да претърпи нито една дума, която не би била по негова воля, но за Ния сърцето му беше прекалено меко. С груба, сурова ревност пазеше той чорбаджийското си достойнство, правата си, презрително горделив към всички, но за единствената си щерка беше винаги готов на отстъпки. За него нямаше по-хубава и по-умна девойка от Ния. А тя, любимата, единствена щерка, единственото дете, познаваше вече силата си пред баща си, макар все още да се боеше от него.
Още същия ден, когато се изгори Лазар, като се върна привечер баща й от чаршията и седнаха да се хранят.
Ния каза:
— Днеска ходих с леля у Катето Глаушева и докат поседехме малко в двора, доведоха брат й Лазар с такава рана на ногата. Изгорил се с бакър.
— Чух — отговори чорбаджи Аврам. — Разчу се из чаршията.
— Брей! — учуди се Ния. — Из целата ли чаршия се разчу? Ами какъв е той, та целата чаршия говори за него?
— Хе, такъв един — умник. Учен човек бил. Слова държи, ходи между еснафите да ги буни, сички млади него зяпат.
— Брей… Ами като е такъв учен и умен — и сестра му как го хвали! — що не го вземете в общината?
— Викаме го понекога. Зелен е още.
Тук Ния се спря — не биваше да се прекалява, колкото и да беше далеко старият й баща от нейните истински планове и намерения. Няколко дни по-късно, като се позабрави тоя разговор, тя намери случай да каже:
— Требва да е много тежък казанджийският занаят, татко.
— Тежък е.
— Затуй стрина Глаушевица, като доведоха сина й, чувам я да вика вкъщи: „Не е за тебе, сине, тоя занаят!“ Пък що не си намери той некаква друга работа — щом е такъв учен, отворен човек, може да стане и търговец, и всичко.
И пак спря Ния дотук. Тя не пропущаше случай да не спомене Лазара Глаушев в разговорите си със стария чорбаджия и сама, неусетно за него, предизвикваше такива случаи. Дълбок кладенец копаеше тя в ронлива пръст — предпазливо, упорито. Не беше много лесно да се приспива хитростта на Аврама Немтур. Но Ния неочаквано стигна до вода.
— Да беше се родила момче, Ния — каза еднаж чорбаджи Аврам.
— Защо, татко?
— Почнах да се уморявам, а нема кой да ме отмени малко поне в работата. Време е да те омъжа, ама не ща кой да е. Не ми се ходи веке, не ми се скита. Но ще обиколя още тая година Прилепско и Тиквешията, пък догодина ще видим. Тая година стана добър афион, не ми се изпуща добрата печалба. Да има тука некой да посреща стоката, да я прибира, та да не става нужда да се връщам по неколко пъти.
— Наистина, тате, стар си веке за такава работа, уморен си. Ами намери некой човек да ти помага.
— Кого да прибереш в пазвата си, а? Каквито са людете днеска… Чуждо — ще те окраде, ще те ограби.
А това е стока алтън. Два калъпа да ти скрие — стига му.
Помълчаха те и двамата и Ния като че ли отеднаж се сети:
— Знаеш ли, тате: вземи Лазара Глаушев. Аз не го познавам, виждала съм го един или два пъти, но сестра му как го хвали, как го хвали! Пък нели и ти сам казваш, че бил умен, учен.
— Хм… — понечи да каже нещо чорбаджи Аврам, но млъкна и се замисли.
Два дни по-късно — на третия ден пак беше неделя — лелята на Ния отиде при Султана: — Нашият, Аврам де, каза ваш Лазар да дойде утре след отпуск у нас. Имал да му говори нещо.
— Ще дойде, как нема да дойде — зарадва се премного Султана, макар да прикри радостта си. И веднага помисли да накара сина си да облече най-хубавите си дрехи за утре, да му извади нова риза от сандъка, та чорбаджи Аврам да го хареса. Кой знай защо го вика…
Може да е за Ния. Дай боже, дай боже!
Лазар помисли, че старият чорбаджия го вика по общински работи. Или да му напише някое писмо. Не бе влизал никога в двора на Аврама Немтур и се огледа с любопитство: тук, значи, живееше Ния. Целият двор; беше обрасъл с дървеса и храсталаци, по средата минава широка пътека, постлана с калдъръм, и по краищата й от двете страни се точеха тесни лехи с цветя. Не минаваха много люде по пътеката — калдъръмът беше обрасъл с трева. В дъното през дървесата се виждаше къщата — на два ката, с чардаци. Тихо беше в тоя широк двор, отдалеч се чуваше шуртенето на мраморната чешма, на едно дръвче цвърчаха врабчета оглушително. От една врата, на долния кат излезе лелята със запретнати ръкави:
— Повели… (тя, изглежда, не можеше да си спомни името му. Горе е… Чака. Лазар се изкачи по дървената стълба, постлана с тясна купешка пътека, която беше закачена на всяко стъпало с дълга желязна пръчка. Защо не излизаше Ния да го посрещне — те се познаваха добре! Една врата насреща беше отворена, чу се оттам кашлицата на чорбаджи Аврама. Защо се крие Ния? Лазар се спря пред отворената врата и колкото вън беше светло, зелено, слънчево — навътре в стаята беше съвсем тъмно.