Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Не се бави много, не влезе вкъщи и не попита нищо за Лазар, а само прошари с черните си очи прозорците на Стояновия дом. След като я изпрати, Катерина влезе при брата си, засвятка лукаво с очи:
— Кое ще си избереш: синьото или червеното… Лазар нищо не отговори. Но Катерина чакаше отговор и продължи предизвикателно:
— И Ния, и Божанчето могат да бъдат хубави попадии ки.
Лазар пак не отговори и гледаше през прозореца към двора, може би подир изчезналото розово облаче.
— Тогава вземи си Стойна. Тя цел живот ще тича като кон, ще ти носи торбите с просфорите по задушница.
— Торбите, а? — намръщи се Лазар и продължи с въздишка: — Поп аз нема да стана, Кате.
— Защо? Мама казва, че ще станеш поп. А преди това требва да се ожениш.
— Поп нема да стана. Не съм достатъчно смирен. Ни поп, ни калугер… Много мисля аз за тукашния живот, а достойният духовник мисли повеке за другия свет, за небето.
Катерина събра пъргавите си устни, подигна рамена. Отговорът му не й беше много ясен. Още при първата си среща с Ния и Божана тя им каза:
— Наш Лазар поп нема да става. Кой го знай що мисли…
III
Новата църква беше за чудо и за приказ. С розов бягорлив камък беше градежа и с препечени тухли — ред камъни, два реда тънки, червени тухли — нашарена, нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст. Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти прекъсваха по принуда и отново захващаха — и всеки камък, всяко дърво се пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви ли не дарове — злато, сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя светец-покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе и венци за иконите. Няколкото влашки родове, преселници в града — все богати търговци — докараха чак от Беч два билюрени полилеи. Църквата засия в още по-голяма хубост. За освещаването й дойде сам владиката от Битоля — за пръв път идваше той в Преспа, откакто беше Пелагонийски владика. Освети я с името на светаго великомученика Георгия. Той похвали църквата и набожното усърдие на преспанци, каза, че Преспа става негов любим град, и заповяда на наместника си да преведе тия думи на преспанци, които не разбираха езика му. По-късно тая преголяма любов на гръцкия владика донесе много злини на Преспа.
Още много време все за църквата се приказваше и тъкмо тогава някой подсети:
— В Скопие има един чуден иконостас, такъв нема никоя друга църква и ето такъв иконостас требва за нашата църква.
Това беше искра и се запали буен огън от нея. Говори се дълго и предълго, питаше се и се разпитваше, пращаха се наръки и поръки, писаха се и се пратиха писма по близки и далечни места. Н ай-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазара Глаушев — да има барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда всички събрани там. Особен човек беше той — висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаци. челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с многодълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всички посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от тридесет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа. За обща и още по-голяма почуда пръв заговори не наместникът или някой от чорбаджиите, а той — майсторът:
— Писахте писмо, че искате иконостас. Ами владишки стол и амвон ще искате ли пак аз да ви направя? Тия неща вървят заедно.