Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Влез, момче, влез — чу Лазар гласа на стария чорбаджия и едва сега го видя, седнал на широк миндер. — Тука е по-хладно, в тая соба.
Той не покани госта да седне на миндера до него, а му посочи едно столче насреща. Погледна го изпитателно.
— Пушиш ли тютюн?
— Не пуша.
Тогава Аврам Немтур отеднаж заговори на гръцки:
— Нужен ми е един верен човек. Скоро ще замина да събирам афион по Прилепско, Велешко. Ще пращам оттам стоката, а той да седи в дюкяна ми тука, ще прибира каквото му пращам, ще записва. Ще се случи и да продаде нещо от дюкяна. Може да дойде и някой от моите люде в Битоля, в Солун. Да умее да посрещне, да изпрати. И най-вече да е верен човек. Ще му оставя в ръцете дюкяна си, стоката си. За три месеца ще му платя шестстотин гроша, а после ще видим. може да го задържа и за по-нататък. — Той помълча малко и рече: — Помислих за тебе. Какво ще кажеш?
Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита на преспански:
— Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?
— Как защо ти говоря на гръцки! — проточи устни чорбаджията и мустаките му щръкнаха до носа: — Ти нели си учен? Люде като нас по-добре се разбират на елински.
— Ние си имаме наш език, защо да говорим на чужд?
— Наш, дебелашки език… Елинският е друго нещо — обърна и чорбаджията на преспански.
Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки наистина дебелашки, грубо, с много грешки.
— Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.
Старият чорбаджия погледна госта си изкосо. Я го гледай ти него! И кой знай какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизу бързи леки стъпки, шумолене на фъстан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не усети, не видя как си взе сладко от подноса Iи пи вода от шарена стъклена чаша. Смути го и чернилото поз пръстите му от работилницата — не се измиваше лесно тази чернилка, но не знаеше де да скрие ръцете си. Гъст мирис на розово масло го задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам Немтур. Да, Ния бе тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна — да си поеме въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошият му гръцки език. — Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога да се главя, но имаш грешка.
Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне погледът му се отклони накъм вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият чорбаджия някое време замислен.
— Грешка ли, казваш? — продума той като на себе си. — Може би…
Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.
Младият човек мина край мраморната чешма в двора, по широката тревиста пътека и вече наближи отворената насреща порта, когато изеднаж от шубрака изскочи Ния, посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани — да не ги виждат от къщата в дъното.
— Защо отказа! … Не разбираш ли, не разбираш ли? …
Очите й бяха огромни — тъмни бездни, да го погълнат, — жълтото цвете в косите й блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:
— Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега… нищо…
Ния пусна ръката му и той пристъпи към отворената порта. Насреща, сред улицата, се бяха спрели двама млади турци, на негова възраст, контешки облечени в сърма и гайтани, в силяхлъците им стърчаха посребрени дръжки на пищови и ножове. Те сякаш и не забелязваха Лазара, а махаха ръце, въртяха очи към Ния — викаха я да излезе при тях. Лазар застана на високия праг, пребледнял от внезапно избликнал гняв:
— Вървете си по пътя, агалари!
Ния изтича зад него и го прихвана, задъхана от уплаха:
— Върни се! Остави ги! Върни се, ела.
Ще те убият!
— Твой жена ли е бре? — намигна безсрамно единият от турците. — Хубава жена имаш, твойта мама!