Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Всички помълчаха и сетне наместникът каза:
— Цакай бре, цовек… Цакай първо да се видим, да се упознаем.
Майсторът втренчи зли очи в него, като да се изненада от изкривения му език, и отсече заядливо:
— Нема що да започваме от Адама и Ева. Кажете какво искате от мене, пък аз ще ви кажа що мога и що не мога.
Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си, та наместникът се опита да го постресне:
— Ами ти, майсторе, ходи ли да видиш църквата? Да не говорим така, на ветъра.
— Бех, видех и премерих каквото ми требва.
Макар някак насила, но той поведе разговора и му даде тон. Всички неусетно заговориха и отговаряха като него, само чорбаджи Аврам Немтур все гледаше да го причака натясно и да го бодне с острия си език.
— Като знайш толкова, майсторе — каза му той и очите му лукаво играеха, — кажи: колко иконостаси си направил досега?
— Два големи и десетина по-малки и много други работи от дърво съм направил. Иначе не бих се наричал майстор.
— То от майстор до майстор има разлика голема — наведе очи с престорено смирение чорбаджи Аврам.
Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си немного по-голям от една педя Дървен кръст, който засия над главите на всички събрани тук.
— Погледни — рече майсторът на чорбаджи Аврама. — Аз го изделах.
Протегнаха се много ръце към кръста, но майстор Рафаил го дигна още по-високо:
— Не е за ръце, ще се изцапа. Не е за ръце, а за очи, който има очи…
Кръстът беше от бледожълто, зеленикаво дърво, тънка и сложна плетеница от всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки копринени или златни нишки — така прозрачен, лек и сияещ изглеждаше той в ръката на майстора. Сетне майстор Рафаил грижливо го прибра пак в пояса си. Аврам Немтур вече не се обади.
Уговориха майстор Рафаил да направи иконостас заедно с царските двери, владишки трон и амвон за новата църква.
— Кази сега да цуем ти какво искас — рече наместникът.
— Сичко ще бъде от орехово дърво — започна майстор Рафаил Клинче. — Ще ми посочите един добър дърводелец за по-грубата работа. Никой с нищо нема да ме безпокои, докато не свърша сичко докрай. За колко време ще свърша, за две, за три, за пет ли години — не знам. Ако не ми харесате работата, ще струпам сичко накуп и ще го запаля, огън да го гори. Но аз нищо нема да ви покажа, докато сам не го харесам. То се познава кое е за пред люде и кое не е.
— Колко искас за тая работа, майсторе? — попита наместникът.
— Петдесет хиляди гроша.
— О, о1 Що е това! — зачуха се гласове.
— Не продавам кон или вол. Не съм джамбазин! — каза сърдито майстор Рафаил Клинче и стана.
Виждаше се, че няма да отстъпи. Наместникът се огледа вляво, огледа се вдясно и приподигна рамена:
— Църквата нема толкова пари. л! На свой ред подигна рамена майстор Рафе и пак седна. Чу се шепот, тих говор, сетне се чу ясно гласът на Коли Грета — пръв и най-богат между власите в града:
— От мене и от сички тукашни власи давам десет хиляди гроша.
— Стом е тъй — каза наместникът, — работата става Друга. Да благодарим сицки на Коли Грета и на неговите люде за тая голема помощ. Ето сега, майсторе, нека е хаирлия работата, която запоцваме.
— Хайде, майсторе, целувай ръка — обади се някой.
— Ръка ли? — отвори още по-широко големите си очи майстор Рафе Клинче и продължи: — Не съм слуга никому. Ще се потрудя и ще получа каквото ми се пада. Има и нещо друго — додаде той след късо мълчание.
— И друго ли? — надебели глас наместникът.
— Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък — изви поглед нагоре майсторът — ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно вино.
Надигна се весела врява. Майстор Рафаил Клинче пак отвори широко големите си очи и негли беше готов да се скара.
— Не мога без вино! — рече той и току въздъхна. — Това ми е проклетията.
Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега стана и се обърна към наместника:
— Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се настани негде по-добре.
Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.