Железният светилник

Наближаваше пладне, горещо беше вече и в градината, цяла напечена от слънцето, та двамата млади люде седнаха на чардака, дето беше по-хладно. Излезе да ги поздрави и Божана. Лазар срещна преданите й очи в които иззеднаж бе бликнала радост, а минута преди това, когато дори бе влязъл в дома й, той не се сещаше за нея. Тя се наведе над ухото на брата си, пошушна му нещо. Лазар спря за миг поглед върху бялата й тънка шия, върху дебелите, тежки плитки, дребното й лице беше порозовяло в радостна усмивка.

— Харно, харно — усмихна се и Андрея. Те двамата, братът и сестрата, си приличаха като близнаци — същите очи, същите коси, същата бледа, нежна кожа на дребните им лица: но той беше мъж, тя беше жена, в нея всичко беше много нежно, много женствено, докато същата тая външност у Андрея носеше всички белези на мъжественост. И той беше кротък, свенлив като нея и още повече като майка си, но и в погледа, и в гласа му, в кокалестите, доста едри ръце се виждаше мъжка твърдост.

Божана донесе ракия и кафе — Лазар никога не бе я виждал толкова весела и пъргава, гледаше я малко учуден и чувствуваше как нейната веселост го облъхваше като освежителна струя. И там, вътре в тая винаги тиха къща, младата девойка внасяше необикновено оживление, гласът й се чуваше непрекъснато. Като останаха сами, Андрея каза на приятеля си:

— Мама и Божана са решили да останеш да обедваш с нас. Приготвили са хубав обед.

Лазар веднага се съгласи — добре му беше тук, при тия люде, — но додаде:

— Ще ме чакат вкъщи.

— Ще прескоча да им обадя.

— Почакай, има време. Да ти кажа какво ми се случи днеска — започна отеднаж Лазар, нетърпеливо, по-скоро да отмахне, да се освободи от идната мъка, която го угнетяваше след срещата му с чорбаджи Аврама. — Ходих тая сутрин у Аврама Немтур. Той ме повика. И знайш ли: говори ми на гръчки. Послушах го, послушах го и му казвам: защо да не си говорим на нашенски? Е, казва, ние, по-такивато люде, требва да си говорим на гръчки: нашият език е дебелашки.

— Той открай време държи гръчка страна. Наместникът пък съвсем го повлече.

— Лукавият го влече него. И после, опита се да ме глави калфа.

— Калфа ли?

— Калфа или, да речем, писар. Да седя в дюкяна му, да приемам стоката, която ще праща от Тиквеш, да я записвам и прочее. Имал доверие в мене. Станах и си отидох, разбира се.

В сините замислени очи на Андрея се отразяваше обляната в слънчев блясък зеленина на градината отсреща. След малко той каза:

— Нему наистина му требва човек в дюкяна. Но той е имал и друга некаква цел. Не знам каква, той е много скрит, потаен човек. Може би, за да те привлече на нихна страна. Те с наместника се боят от тебе.

— Предател. Такива като него са по-опасни и от фанариотите.

— Не толкова, Лазе. Наместникът е най-опасен за нас. Той е изпратен тук, за да крепи гърцизма, за да ни погърчи сички. Спомням си, баща ми, бог да го прости, разправяше, че още когато е дошъл наместникът в Преспа, преструвал се, че не разбира нашенски, за да макара и другите да говорят гръчки! И се така, стъпка по стъпка. Той се опита и тебе да привлече тогава. И се успя да направи нещо, откакто е в Преспа. Преди него вървело как да е. Сега е друго. Сега в Преспа имаме гръчка партия, която работи. Наместникът, Аврам Немтур, още двама-трима там от чорбаджиите и сички власи. В елинското училище имаме трима учители, които си знаят работата добре, и в църквата редът некак се промени. Аслъ тая църква привлече най-напред вниманието на битолския фанариот. Миналата неделя едни наши роднини кръстили детето си Зоя. Къде преди такива люде да кръщават децата си с такива гръчки имена! И къде по-рано дори и Аврам Немтур ще ти заговори на гръчки!