Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се затопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е поучен от тебе в Преспа!
— Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ, а не да събера около себе си двайсетина мърсулковци и да идват бащите им да ми се карат или да отида при чорбаджиите от общината и да ме главят като ратай. За друго мисля аз, мамо: да прогоним и тоя лукав фанариот, наместника. Помниш ли го Климента Бенков? Бог да го прости! Той каза една дума — за гръцките попове и владици ние сме стадо овци, те ни стрижат и мълзят — и това е самата истина. Като дигнахме новата църква, владишкият данък стана още по-голем. Затова ни изпрати владиката сегашния си наместник — да стриже и мълзе по-добре, да ни държи в мрак, да ни заблуждава и да ни прави елини. Ние требва да си имаме наши владици. Ето кое знам аз сигурно, кое ми е ясно. Това е дълъг, дълъг път и не знам докъде води, но като се изкачим на първата височина — ще го видим по-нататък, като се изкачим още по-високо — ще го видим още по-нататък. Знам аз, че това е нашият път, и ще вървя по него, а да мога сички да поведа след себе си. Това искам аз, майко.
Султана седеше срещу него със загрижено лице. Някога тя направи човек от Стояна Глаушев. Но Стоян Глаушев беше прост селянин и беше лесно с него да го подбутваш и да върви. Сега Лазар й наговори толкова много, като да чете от книга, и какво можеше да му отговори тя, неуката жена? Учен човек, а и той можеше да греши — ето и сам казва: едно ми е ясно, друго не ми е ясно.
— Е, е, майко — усмихна се пак Лазар, — ти не се грижи толкова. Сега аз ще чукам при татко, да не ям незаслужено хлеба му, пък ще видим, ще помислим.
Тя стана, но застарялото й вече лице остана загрижено, не се отрази по него усмивката на любимия син.
— Харно, сине.
Султана тръгна по работата си из къщи. Да, ще видим, ще помислим… Кочовата невеста с Нона и Катери на бяха в градината — събираха сливи и ги цепеха да съхнат за през зимата. Излезе и Лазар. Малкото спеше в люлката си — тихо беше из цялата къща. Султана сви нозе пред огнището, посбута огъня, дигна капака на тенджерата, дето се вареше гозба за вечеря, и пак го сложи. Ослуша се в тихото къкрене на гозбата… Той може да е прав, Лазе, във всичките си тия приказки… Но и тя, неговата майка, знае нещо сигурно и ясно. Той нека се ожени за Божана и ще седне наравно с Андрея в дюкяна на Климе Бенков. Те с Андрея са най-първи другари, ще бъдат и добри ортаци в работата. Нека се ожени — и още по-добре — за Ния и като пукне старият, Лазе ще остане там стопанин. Аврам Немтур няма друга челяд. Какво има тук да се мисли и премисля? … Пък ако иска сетне Лазе, нека гони наместника.
Още същия ден Султана намери сгода да каже на Катерина:
— Те, твоите посестрими, Ния и Божана, като мислят толкова за бачо ти, що не пратят стройници? Така е редно. Та наш Лазе само них ли ще чака! Още колко други моми, от харни по-харни, има в Преспа, само уста да отворя — прага ми ще протъркат!
Катерина начупи тънките си вежди с престорена сериозност, завъртя очи, сякаш в дълбока размисъл, и гопита с гласец на послушно, наивно девойче:
— И двете ли да пратят стройници, мамо? Ами да кажа ли на Стойна чорлавата да прати и тя стройници? Харем ли ще прави наш Лазе, мила майчице?
— Ти, дявол! — огледа се да я цапне с нещо Султана. — Немаш ли ум, проклетнице! Со сичко се шегуваш. Как ще пратят и двете… Ти кажи първо на Ния.
— Тебе, значи, Ния ти харесва повеке за снаха. Ами Лазар дали не си харесва повеке Божана? Е, харно, харно, мамо. Не се сърди. Ще кажа първо на Ния.
Но Катерина не каза нищо нито на Ния, нито на Божана. Старите да не се бъркат много в работата на младите. Старите забравят, че са били млади. Майка ми не харесва майстор Рафаила, не може да го търпи, а той е един чуден човек и такъв огън има в очите му, господ да го убие!
Младите сами нареждаха работите си, пък и работите, им, от друга страна, сами се нареждаха. Когато доведоха Лазара Глаушев с ранена нога вкъщи, майка му каза:
— Не е за тебе тоя занаят, синко.
Ния и Божана бяха в двора и чуха тия думи на Султана. Те разтъжиха още повече Божана — горкият Лазе, как се измъчваше с тоя тежък занаят, ето и ногата си изгорил с разтопен бакър! Това беше всичко и плахата, кротка душица нито помисли да помогне някак на любимия човек, а само страдаше мълчаливо, с голяма обич и може би повече, отколкото Лазар със своята рана. Иначе ги чу, иначе прие в сърцето си Ния тия майчини, думи.