Железният светилник

Катерина каза на майка си, че Лазар не иска да става свещеник. Султана не обърна внимание на думите на бъбривото девойче — какво друго можеше да стане Лазар: казанджия ли, роб на бакъра като баща си? Но и тя от някое време не беше много сигурна в плановете си за своя по-млад син, за своята най-голяма гордост, и дочака сгодна минута, да му заговори:

— Не е ли време, Лазе, да си избереш невеста… Ето моми, от хубави по-хубави, домакинки, от сой, с богатство… и Ния, и Божана, та коя ли мома в Преспа не би се омъжила за ергенин като тебе!

— Аз още не мога да храня жена, деца, майко — усмихна се като на шега Лазар. — Нели виждаш какъв работник съм аз, едва ли заслужавам и хлеба на баща си.

— Що думаш, Лазе! … Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при владиката в Битоля. Да те запопят, сине.

— Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно… човек не сичко може да каже с дума… Не мога да бъда като некои свещеници, то не е занаят, да вади човек хлеба си, да завъди челяд и да я храни с чужди комати, а уж служи на бога. Не мога да бъда и такъв свещеник, божи служител, както аз си мисля. Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа, големо добро и големи добрини. Да го изведа нашироко и да го науча как да живей. И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил… свободен човек, силен.

— Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери другаде место. Цела седмица е веке у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в Катето. Ти му кажи да си върви.

— Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго место. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни. Да бъда свещеник, но да бъда свободен. А как ще бъда свободен, когато наместникът ще бъде над мене, владиката ще бъде над мене и ще требва да протегам ръка, за да се храня. Как да ида при наместника, при владиката, когато мисля да дигна целия народ срещу них, Да ги прогоним, те ни са чужди и не ни мислят доброто. Нихната благословия и свещеническият венец, който те ще ми дадат, за мене ще бъде проклятие и синджир на носа. Не мога да ида при них и сам да се вържа.

— Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

— И на мене не ми е сичко ясно. Човек требва да се учи много и много, докато му стане ясна сека мисъл и да може да я каже с ясна дума. Аз още не съм толкова учен. Само тука нещо трепти — сложи той длан на гърдите си, — нещо трепти в душата ми, напъва. Още повеке трепти, гори, когато виждам как ме слушат другарите ми, когато отворихме читалището, когато се събират около мене секакви люде и ме слушат. Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкриввяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко. Колко научих аз при даскал Божина… Друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да бъде наше.