Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— Страхувам се, че е далеч оттук, през много планини, в царството на Пайетите, вероятно.
— Пайетите. Къде е това, боецо?
Тършувах в ума си, импровизирах напосоки.
— На много, много общества оттук, скъпи сеньоре. На много мили оттук. Трябва да се мине през Коридора на Йопер и Съзвездието на Вечния Звук.
Това се оказа прекалено за Окланд и той се разсмя. Кралят премести поглед към него.
— Негова светлост намира нещо забавно в това?
— Не, не — отговорих бързо. — Това е част от проклятието върху него. Злата магия на вълшебника Телефон го кара да се смее в абсолютно неподходящи моменти.
Окланд разбра. Съвзе се достатъчно, за да придобие сериозен израз на лицето. Кралят кимна и се обърна отново към мен.
— Ами, Старк, ето съвета ми. Почините си тук известно време. Нощем навън има дракони, а вас ви чака дълъг път.
— Би било прекрасно — казах аз.
— Така да бъде тогава. В девет ще пируваме, но първо ви предлагам да се възползвате от удобствата на нашия замък — да си вземете по един душ, да се поосвежите…
— Страхотно!
— Добре. Обрик ще ви покаже стаите. Скоро ще пристигнат и Пуфитата ви. Надяваме се отново да поговорим с вас. Има много неща, които трябва да обсъдим.
Войникът, с когото си бяхме крещели, пристъпи до мен и заедно се поклонихме на Краля още веднъж, преди да тръгнем по килима към коридора.
— Съжалявам за стрелбата — развесели се Обрик. Той ни водеше през загадъчния лабиринт от каменни стаи и коридори с високи стени. — Знаете как е.
— Какво представляват Пуфитата? — запита Окланд. През цялото време се стараеше да се държи сериозно.
— Помагат, когато се къпете — отговори войникът. — Заглушат шума от водата, грижат се да не ви е прекалено широко в спалнята.
— О — Окланд смаяно се усмихна. Никога не бях чувал за Пуфита. Гостоприемството на Краля към нас очевидно превишава границите на обикновеното.
Тогава се почувствах малко странно. Нищо особено, леко чувство, сякаш бях забравил нещо. Отмина.
Показаха ни голяма, празна стая. Каменните стени бяха покрити със светлокафяви тухли. Върху каменната маса имаше разнообразие от плодове и сандвичи. Обрик ни остави с думите да чакаме. Окланд веднага се спусна към храната. Бе напъхал няколко сандвича в устата си, когато забеляза това, което видях и аз. Ръцете му променяха цвета си.
— Дай да ги погледна — казах и той ги протегна към мен. — Не си много зле — изучих го аз. — Оцветяват се само отгоре. Дланите ти все още са здрави. А те са най-важни.
— Но не съм и добре, нали?
— Не. — Умът ми сякаш ме гъделичкаше; нещо ставаше, но не знаех какво.
— Защо сме тук? — Без да усети, Действащия бе поднесъл друг сандвич към устата си. Бузите му продължаваха да са все така издути. — Имам предвид, близо ли сме до моя поток или… какво? Какво? Не казвай „Да почакаме и да видим!“
— Ще си починем — усмихнах се аз. — Ти трябва да… или… — Забравих какво щях да кажа. — Или — разтърсих силно глава, опитвайки се да си спомня. Не можех, защото друга мисъл се оформяше в съзнанието ми. Каква бе тя, по дяволите?
— Старк, добре ли си?
— Добре съм. Ти трябва да… или… — Изведнъж си спомних. Объркващата мисъл бе изчезнала. — Трябва да си починеш, иначе ще се преумориш. Все едно си лягаш вкъщи. В началото всичко е наред, после се чувстваш много уморен и започваш да халюцинираш. Тук е същото, дори по-ясно, защото не можеш да сънуваш.
— А това е петзвездна версия на уютния дом, който видяхме снощи?
— Нещо такова, но много повече. Тук сме на сигурно място. Може и да ти приличат на влечуги, но са добри хора.
— А ние добри ли сме?
— Да, защото пристигнахме първи.
— Това — изрече прочувствено Окланд — е добра новина.
— Утре ще стигнем до потока. Ще възстановиш силите си. Може би ще открием начин заедно да разсеем Нещото, което те тормози. Но сега е време за почивка.
Някой дръпна дебелата кадифена завеса, която служеше за врата и две жени влязоха в стаята.
— Добър вечер, господа — поздравиха ни те едновременно с усмивка.
Опулихме се. Бяха еднакви, с красиви, нахални лица и безупречно прибрани нагоре медноруси коси. (Напомняха за учителката ми, когато бях на седем. Доста бях хлътнал по нея. Мис Тейлър, така се казваше. Споменът бе сложен, топъл от детска обич, но наситен със смущение. Един от съучениците ми бе оставил бележка на бюрото й на Св. Валентин, като написал, че я обичам и се подписал с моето име). Гледаха с големи и влажни очи, усмивката им откриваше перфектни зъби. Бяха облечени в луксозни кафяви хавлиени халати.