Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Окланд ме погледна. Мрачен песимизъм стягаше лицето му. Знаех, че замъкът бе позакъснял. Той бе прав за едно — не можеше да продължава да върви безкрайно, не и в състоянието, в което се намираше. Лицето му изглеждаше така, сякаш бе рисувано от импресионист, решен да достигне до крайностите на техниката. Краен фарс, след който художникът няма как да не осъзнае, че е постъпил глупаво, и да не започне да рисува подобаващо.
— Старк — каза той бавно и внимателно. — Тази колона е висока няколко стотици фута. Аз съм само едно обикновено човешко същество и като такова се налага да се огранича в законите на физиката. Не виждам начин да се изкатеря по това.
— Гледай.
Протегнах ръцете си към него като мим, да види, че нямам никакви подплънки. Всъщност, искаше ми се да имам, но единствените, с които разполагах, сигурно все още циркулираха в системата за времето в Стабилния. Стигнах колоната и въздъхнах. Изхвърлих скептицизма на Окланд от ума си. Наместих върховете на пръстите си в пукнатините между тухлите и пренесох тежестта си върху ръцете. После внимателно повдигнах единия си крак от земята и вместих носа на обувката си в пукнатина. Изтласках се нагоре и преместих едната си ръка напред.
— Да, долу-горе така си го представях — мърмореше Окланд. — И затова казвам, че не мога да го направя.
Не му обърнах внимание. Повдигнах другия си крак. Открих пукнатина и за него. Спрях за миг, после бързо изкатерих петнайсет фута от колоната. Чух лека въздишка отдолу. Обърнах глава и му се ухилих. После бързо слязох на земята. Окланд се втренчи в мен така сякаш току-що се бях превърнал в купа с плодове.
— Как, по дяволите, го направи?
— Точно така, Окланд, точно така. Силен съм, но не съм свръхчовек. Не си ли спомняш какви са сънищата? Никога ли не ти се е случвало да ти се изпречи нещо, което да трябва да изкатериш?
— Да, но…
— А налагало ли ти се е да се екипираш с шипове за обувки, въжета и подобни глупости?
— Не.
— Точно така. Това е Страната на Звездите, Окланд. Трябва да се изкатерим, защото така го изисква ситуацията. Това е атмосфера, мисъл, а не действие. Не прилича на истинското катерене. Тук нещата стават по различен начин — веднъж след като тръгнеш, ще ти се стори, че пълзиш по равна повърхност, макар и да съзнаваш, че се катериш нагоре.
— Значи, ще мога да го направя?
— Ако си го позволиш, да. Просто трябва да го приемеш.
Той въздъхна тежко и стъпи на колоната. Водех ръцете му по пукнатините. За миг застина. После повдигна десния крак и намери пукнатина в стената. Стегна внимателно мускулите на същия крак и подхвърли тялото си нагоре. Пръстите му побеляха от усилието. Чувах учестеното му дишане.
— Добре. Сега бързо намери къде да поставиш другия си крак.
Направи го и увисна така. Мускулите му вибрираха от усилието. В следващия миг се изтърси на земята по най-недодялания начин. Въздъхнах вътрешно. Имаше за какво да отговаря Центъра. О’кей, на повечето хора им е трудно да се справят с положението на нещата тук, но Окланд бе върхът. Никой, който смята, че бележките са важно нещо, не би могъл лесно да полети.
— Хайде да го направим заедно.
— Няма да стане, Старк.
— Напротив. Хайде!
Следвахме същия модел. Когато и двамата един до друг се заловихме за колоната, аз обърнах глава към него.
— Много е лесно — успокоих го, като го гледах право в очите. — Изобщо не се катерим. Само вървим някъде, където по случайност, е нагоре.
— Правилно.
— Виждаш ли колко е лесно? — продължих аз. Бавно повдигнах десния си крак. Той следваше движенията ми. Полагаше огромни усилия, но успяваше. — Сега дясната ръка. — Закрепихме десните си ръце. Нещо трепна в ума ми. Стори ми се, че пълзим по тухлен път, а не че се катерим по колона. Явно и той си мислеше същото. Заедно повдигнахме левия крак, лявата ръка. После си починахме за миг, висейки. И все пак не висяхме.
— Мисля, че схващам — каза Действащия с лека гордост.
— Добре. Готов ли си да продължим?
Той кимна. Потеглихме нагоре. Беше схванал.
Бяхме изминали две трети от пътя нагоре, когато ми се стори, че чух нещо. Всъщност от няколко минути чувах ехо от далечен пир, но не беше това. Рязък, свистящ звук. Хвърлих един поглед надолу към земята, но не видях нищо. Свих рамене и продължих нагоре със същия внимателен ход, за да може Окланд да ме следва. След миг отново чух същия шум.
— Какво беше това? — запита раздразнен Действащия.
— Не знам — казах аз. — И ти ли го чу?
— Да — огледа се той. — Нещо изсвистя.
Минахме още няколко ярда. Отново чухме свистенето, но два пъти бързо едно след друго. Изведнъж нещо тънко и дървено рикошира върху колоната близо до ръката ми.