Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— По дяволите! Обстрелват ни със стрели.
— Страхотно! — подивя Окланд. — Супер! Искам само да кажа, че ние висим на тухлена колона сто фута над земята и по всичко изглежда, че ни целят със стрели. — За миг той се олюля застрашително. Сграбчих го за рамото и го придърпах отново към колоната.
— Окланд, чуй ме. Ние не се катерим, забрави ли? Ти каза, че не можеш да се покатериш толкова нависоко, а виж къде сме. Така че ние не се катерим. Ако нещо полети към теб, залегни. Опитай да не мислиш за краката си. Само залегни и всичко ще е наред. Няма да паднеш, освен ако не си помислиш, че ще го направиш.
Лицето му проблесна напрегнато в тъмнината, но той кимна леко. Друга стрела прелетя покрай нас. Побутнах го да побърза. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-често ни обстрелваха. Горе се чуваха развълнувани гласове. Близо до мен профуча копие. Без малко да се нанижа на него, ако не го бях видял и не се бях шмугнал зад колоната. Въодушевен от примера ми, Окланд избяга от пътя на една стрела. Не беше кой знае колко величествено, дори залитна, но успя.
— Добре се справи — похвалих го аз. Той ми се ухили в полумрака.
Скоро стрелите зачестиха и ние бързо се скрихме зад колоната. Няколко ярда нещата вървяха добре. После горе се отвори малък люк и отново ни засипаха с опасни предмети.
Върнахме се на предишното си място отпред на колоната и продължихме да се катерим с всички сили. В този миг чухме щракване на метал. Погледнахме нагоре и видяхме ръба на голям железен казан.
— Мамка му, Окланд, пак отзад!
Преместихме се точно навреме, за да избегнем водопада от врящо масло, който попари земята под нас. Застинахме за миг, треперейки.
— Струва ми се, че не се радват да ни видят — отбеляза Окланд и се олюля. — А ти каза, че това е добро място.
— Така е — кимнах. — Те просто вземат предпазни мерки.
Внимателно показах глава към другата страна на колоната.
— Хей! — изкрещях аз. — Хей!
— Какво правиш? — изсъска Окланд.
Една глава с конусовиден железен шлем надзърна над назъбените стени, трийсет фута над нас.
— Хей! — извиках отново.
— Какво? — отвърна ми глас. — Какво искате?
— Бихте ли спрели да стреляте по нас, моля ви? Нещата и така са достатъчно трудни.
— Това си е ваш проблем. Вие ни нападате. Какво си мислите, че трябва да направим, да ви постелем червен килим ли?
Край бузата ми изсвири стрела.
— Ние не ви нападаме. Исусе, само двама сме!
— Не ни интересува!
— Вижте! — вбесих се аз. — Не знаете ли кой съм?
— Не — отвърнаха ми. — Трябва ли?
— По дяволите — измърморих си, а после извиках: — Кой ръководи всичко това?
— Аз.
— О! — Увесих глава за миг. Дадох знак на Окланд да продължи катеренето и го последвах, крещейки.
— Тук ли е Кралят? — рискувах с друг въпрос.
— Разбира се. Това е Врящият замък.
— Мога ли да говоря с него?
— Не. Има среща.
Една стрела се удари в колоната над мен и ме перна по бузата.
— Съжалявам — каза гласът. — Отново е време за врящо масло.
Погледнах нагоре. Черният казан вече бе наведен надолу от ръба на колоната. Окланд зави към другата й страна.
— Не, недей! — извиках му аз — Почакай за момент! Хрумна ми нещо.
— Дано да е интересно.
— Такова е. Виж, върви при Краля и му кажи, че съм Старк, о’кей?
— Какво да му кажа?
— Че съм Старк.
— Съжалявам, но трябва да говорите по-високо. Маслото ври точно до мен.
— Че съм Старк! — изкрещях аз.
— Какво си?
— Аз! Аз съм Старк!
— Е и?
— Просто му кажи, ще го направиш ли?
Друго копие профуча наблизо.
— Ами, не знам — отговориха ми. — Откъде да съм сигурен, че няма да се превърнете в глутница от двайсет хиляди побъркани варвари или племе монголски войници, тръгнали да грабят?
— Гарантирам! — Изкрещях сподавено. — Това няма да се случи!
— Хм. — Главата изчезна за миг. Дочух разгорещено обсъждане. Съвсем случайно и двамата с Окланд погледнахме надолу към земята. Беше далече. Главата отново се появи.
— О’кей — каза войникът. — Ето какво ще направим. Ще опитам да говоря с Краля. Ще видя какво ще каже. Между другото, съжалявам, но приятелите ми ще трябва да продължат да стрелят по вас, за всеки случай. Съгласни ли сте?
— Исусе, добре, но побързай! Можеш ли да задържиш маслото?
— Ъ-ъ… да, добре. Но само докато се върна. Това ми е любимото занимание.
Главата изчезна зад укреплението. Последва кратко затишие, после огънят от стрели бе възобновен. Минахме в задната част на колоната. Окланд бе впил нокти в стената с нарастващо отчаяние.
— По-добре да продължим нагоре.