Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
Все още нищо не можех да направя, все още не. Не можеш просто да прегърнеш някого, преминал през нещо подобно. Не можеш да кажеш „Няма нищо, спокойно“. Не върви. Чудовищата в Страната на Звездите са лични. Казвам ви го по най-разбираемия начин. За мен е без значение. Не беше задължително Окланд да се почувства така. Това си бе чудовището на Окланд. Човек никога не може да разбере нечия друга болка докрай. Когато си видял нещо подобно и си почувствал как се връщаш при детските си ужаси, нямаш нужда от успокоителните думи на непознат. Те не значат нищо за теб.
Съзнанието е като воден басейн. Нивото на водата нараства с възрастта. Водата става все по-дълбока, изглежда по-спокойна. Само случайна мисъл или импулс издават дълбочината, но това се случва рядко.
Ала на дълбокото, точно на дъното, може да лежи нещо. Нещо умряло преди много време, нещо изгнило и противно, което нарушава спокойната водна повърхност. Окланд току-що бе видял как едно мехурче се издига от дъното, бе помирисал вонята на разложението. Когато се случи нещо такова, човек не иска другите да го приближават. Да не би да им замирише.
Затова насочих мислите си към моята работа. Уморено ги повлачих към поредното събитие — винаги следва нещо и аз винаги мисля за него.
На друго място, по друго време, замъкът отсреща би ни се сторил доста чудноват. Но в този миг приличаше на приятно място. Долната част се издигаше перпендикулярно няколко стотици фута. Макар да бе направена от тухли, изглеждаше на стотици, хиляди години.
Замъкът бе кацнал върху колоната като птиче. Трябваше да стигнем един от стълбовете към ъглите. Не бяха големи, но смятах, че ще можем и двамата едновременно да се изкачим по един от тях. Край нас цареше абсолютна тишина, дори листата не шумоляха. Но замъкът светеше. Значи хората си бяха у дома. Само се надявах да не ни създадат проблеми. Имахме си в излишък. Допълнителни проблеми или заместители на проблеми — все неща, от които не се нуждаехме в момента.
Счу ми се нещо отзад. Обърнах се бавно. Окланд се изкашля и също се обърна. Не ме погледна в очите поне още половин час. Начинът, по който бе присвил рамене, показваше, че се срамува, но той не можеше да сподели това. Лицето му обаче изглеждаше малко по-добре — следствие от срещата с чудовището и нямаше да трае дълго. Изглеждаше изморен, изглеждаше стар. След малко проговори:
— Ти наистина знаеш какво правиш, нали?
Нищо не казах.
— Винаги съм смятал, че ония приказки за среща с проблемите очи в очи са празна работа, въздухарска психология.
Пак нищо не казах. Имах си причини.
— Както и да е — сви рамене той. — Благодаря ти.
— Няма проблеми. Готов ли си да продължим?
Действащият преви ръце за миг. После почти ме погледна.
— Не може ли, не може ли да се събудим за малко?
— Страхувам се, че не.
— Защо?
— Просто не можем. Когато човек влезе по начина, по който го направихме ние, няма път назад.
— Не може ли да се върнем по пътя, по който дойдохме? Зная, че е дълъг, но не знам колко още ще издържа.
— Не. Този път вече го няма. Нещата се променят. Пътят ни дотук зависеше от същността, личността и мотивите ни. Няма връщане назад в Страната на Звездите.
Той въздъхна тежко. Забелязах, че ръцете му все още треперят.
— И какво ще правим сега?
— Отиваме в замъка.
Окланд премести поглед към тухлените стълбове.
— Има ли асансьори в тези неща?
— Не. Ще се покатерим.
— Старк, ти си полудял! — изкрещя истерично Окланд. — Ако си мислиш, че ще успея да изкатеря стотици фута гладка стена, ти си си загубил ума. — Продължи да се горещи още на тази тема. Дадох му време. Хората винаги се чувстват по-добре, когато излеят притесненията си за нещо, което не е главният проблем.
Прекъснах го, когато започна да се повтаря и гласът му затрепери.
— Шшт — казах аз. — Ела с мен.
Час по-късно бяхме изкатерили три четвърти от единия стълб. Но нима всичко вървеше добре? Как мислите?
Не обясних на Окланд как ще се изкатерим. Просто го накарах да тръгне с мен през равнината към замъка. От време на време лунна светлина се процеждаше през плътния облак отгоре, осветяваше бледо равнината и разхвърляните призрачни храсти. След горещината на джунглата усещахме студ, но бяхме прекалено близо до замъка, за да измръзнем. Не ни отне много време да стигнем колоната, макар че някъде по средата трябваше да поспрем, за да пропуснем един сънуващ да мине пред нас.
— О’кей — казах аз като застанахме пред една от тънките поддържащи колони. — Отново е време „да повярваш на Старк“.