Камъните на елфите

Седнаха в него и се отправиха на изток по течението на реката. Амбърли се загърна в наметалото си и почти веднага заспа. Уил беше прекалено развълнуван и пренапрегнат, за да последва примера и. Пък и без това някой трябваше да насочва сала. Добре че с настъпването на деня започваше да се позатопля и дрехите им поизсъхнаха. Облаците се бяха разпръснали, мъглата се вдигна и златистият кръг на слънцето изплува иззад отсрещните върхове.

Все повече наближаваха Скалист рид. На това място реката правеше плавни завои сред зелените планински ливади. Над главите им прелитаха пъстри птици, а във въздуха се носеше аромат на цветя. Амбърли се събуди с усмивка, протегна се и разтърка очи.

— Ти не спа ли? — попита учудено.

— Не можах — призна Уил.

— Значи е твой ред да поспиш. Затвори очи и не мисли абсолютно за нищо… Аз ще управлявам сала.

— Няма нужда… Наистина не съм уморен.

— Глупости! Та ти едва гледаш!

Уил се усмихна. Наистина с мъка държеше очите си отворени.

— Разбра ли какво се случи? — попита я изведнъж.

Тя не отговори веднага. Погледна го замислено и поклати глава.

— А ти разбра ли?

— Случи се това, че изгубих силата. Вече изобщо не съм в състояние да въздействам на камъните на елфите. Това е…

— Не бъди толкова сигурен. Спомняш ли си колко трудно ти беше и тогава при Тресавището? И въпреки това успя. Това, че веднъж не се е получило, не означава нищо. Може да си се пренапрегнал. Или пък да е било необходимо още малко усилие…

— Не беше това — въздъхна Уил. — Просто не се получи. Аланон ме предупреди, че е възможно да стане така. Всичко е заради смесената кръв в жилите ми, заради това, че съм повече човек, отколкото елф… Магията, както знаеш, е била предназначена за елфи. Самото ми съзнание или може би — подсъзнанието ми оказва някаква съпротива, която съм безсилен да преодолея.

Амбърли седна по-близо до него и сложи ръка на рамото му.

— Тогава не го мисли повече. Ще се справим и без тях.

— Едва ли — горчиво се усмихна Уил. — Ако демоните ни открият отново, без камъните сме загубени. Само магия може да противодейства на силата им.

— Значи трябва да се погрижим да не ни открият.

— Което за съжаление е невъзможно. Винаги досега са ни откривали и ти го знаеш.

— Знам и друго — разпалено отвърна момичето, като го гледаше в очите. — Ти беше този, който настояваше, че е немислимо да се върнем. Ти беше този, който ми даваше кураж през цялото време и ме молеше да не се предавам… Ти обеща да останеш до мен, каквото и да се случи… Ще ме изоставиш ли сега?

— Никога — пламна Уил. — Не става дума за това.

— А за какво тогава? Отчаян си и смяташ, че всичко е загубено. В такъв случай има ли смисъл изобщо да продължаваме? Нали знаеш, че армия без вяра… — Тя замълча и изведнъж се усмихна. — Виж ти. Представяла съм си този разговор в друг вариант. Аз бях тази, която се колебаеше от самото начало и все си мислех, че ако един ден рухна окончателно, ти би ми помогнал да стъпя на краката си отново…