Камъните на елфите

Уил се огледа. Тук определено не му харесваше. Имаше нещо в това място, което плашеше и отблъскваше. Дори вятърът свистеше някак злокобно — сякаш бяха попаднали в гробница и духовете на умрелите шушукаха, възмутени от присъствието им. Погледна Амбърли и видя изписано на лицето й същото безпокойство.

Криспин бе изпратил Дилф на балкона, а двамата с Кетсин се отправиха към входа непосредствено пред тях. Капитанът на елфите побутна вратата, но тя не се отвори. Кетсин опита на свой ред — все същото. Уил наблюдаваше усилията им с мрачно предчувствие. Древната крепост, която от самото начало му се беше сторила негостоприемна, все повече му заприличваше на затвор. Или капан. Трябваше да се измъкнат оттук час по-скоро.

Дилф се показа на балкона и им извика нещо, но воят на вятъра заглушаваше думите му. Най-после Криспин му направи знак, че е разбрал. Горната врата беше отворена. Взеха няколко изсъхнали клона, които по-късно щяха да им служат за факли, и тръгнаха нагоре. Преди да влязат в кулата, Криспин запали с огнивото си две от факлите и подаде едната на Дилф.

Затвориха вратата след себе си. Намираха се в малко преддверие, от което се разклоняваха тъмни коридори. В дъното имаше още някаква стълба, която отиваше нагоре. Въздухът беше тежък, спарен, с дъх на мухъл. Криспин обиколи помещението, освети с факлата си тъмните ъгълчета и като се обърна към останалите, заяви, че ще нощуват тук. Уил и Амбърли можеха да поспят, Дилф и Кетсин щяха да останат на пост. А самият Криспин отиваше да потърси прохода, който щеше да ги отведе до бреговете на Мърмидон.

Дилф остави своята факла на Уил и двамата с Кетсин се скриха в мрака. Криспин залости вратата след тях и предупреди Уил и Амбърли да не вдигат резето. После изчезна нагоре по стълбите. Уил закрепи факлата в една желязна скоба високо на стената и се изтегна на земята. Амбърли се уви в одеялото си и легна до него. Вятърът виеше проточено, сякаш приспивно, но мина много време преди някой от двамата да заспи. Уил задрямваше от умора и след миг се стряскаше от тревожно предчувствие, докато изпадна в трескаво полусънно състояние. Усещаше главата си размътена, през затормозеното му съзнание пробягваха хаотични несвързани видения, мисълта му се въртеше около нещо, което така и не можеше да улови…

Изведнъж усети смразяващо присъствие в мрака и разбра какво се опитваше да си спомни. Сънят от Хейвънстед се повтаряше! Създанието с ледения дъх го преследваше и все повече се приближаваше, а той не можеше да му се изплъзне… Отново го споходи кошмарното чувство за безизходица, без да го разсъни напълно. Този сън не беше случаен. Чудовището беше тук някъде, съвсем наблизо — може би дори отвън, зад вратата. Изкрещя, изтръгнат от бездните на съня, озовал се в не по-малко ужасяващата действителност.