Господарят Демон [bg]

— Оправя се вече. Не е зле да наминеш и да му донесеш торта. Открай време си пада по земните торти. Ти си на Земята, нали?

Усещам неясно безпокойство, макар тонът й да е все така дружелюбен. Но изглежда Вис наистина ме обича много — след като е готова да затвори очи пред онова, което направих на Тувон.

— Аз…

Пронизителен звук и един познат глас ме карат да млъкна. Заслушвам се.

— Кай Рен? Кай Рен? С кого разговаряш?

Усмихвам се, познал гласа на Ли Пао, понечвам да отвърна, но гласът ми е дрезгав и насечен, като в просъница. Едва сега си давам сметка, че сънувам — странно ярък сън, защото мога да подуша острата миризма на хищника и примамливото ухание на Вис. Поглеждам надолу към краката си и установявам, че стоя върху прозрачна и сияеща повърхност.

Пресягам се и докосвам носа на тигъра. Той е мек и влажен, съвсем реален. Въпреки това продължавам да чувам хлопане и гласа на Ли Пао.

— Вис? — докато съм в съня, говоря без затруднение.

— Тъкмо щеше да ми кажеш дали си на Земята — припомня ми тя. — Исках да ми дадеш адреса, за да ти дойда на гости.

— Но аз спя!

— Какво от това? — пита съвсем основателно тя. — Дори демоните имат сънища. Не помниш ли какви странни неща сънува след срещата с Рабла-ю?

— Откъде знаеш?

— Защото седях до теб и те държах за ръката, скъпи — отговаря тя през смях.

— Не знаех.

— Така беше.

Потупвам се по джобовете, но те са празни.

— Проклятие!

— Какво ти трябва?

— Щях да ти напиша упътване как да ме намериш. Доста е сложно.

— Нищо, кажи ми! — подканва ме нетърпеливо тя. — Ще го запомня.

Готов съм да го сторя, но ме прекъсва някакъв оглушителен трясък, слаба светлина и ръце, които ме разтърсват.

— Кай Рен! Кай Рен! Събуди се!

Въпреки волята си усещам, че напускам съня, и виждам как Белия тигър вдига бавно лапа — дали, за да ме задържи, или да ме удари. Не зная. Защото в следния миг се озовах в моето легло, а Ли Пао, надвесен над мен, ме дърпаше за пижамата.

— Събуди ли се? — попита ме той.

— Аха — отвърнах, — но не ми се иска. Сънувах страхотен сън.

— За какво беше? — извика Ли Пао с разтревожен глас.

Свих рамене.

— За Вис, за какво друго? Появи се пред мен, яхнала бял тигър, каза, че ме обича, и поиска да ни дойде на гости.

Старецът кимна доволно.

— Значи драконът е познал.

— Драконът? — повторих с все още замаяна от съня глава.

— Нали знаеш, старите хора не спят добре. Тук те боли, там те върти. Възползвах се от това и опитах да погадая за местонахождението на кучетата. Преди около десет минути драконът се подаде от купата и настоя да те събудя незабавно. Каза, че си бил в голяма опасност.

— Опасност ли? Спях си най-кротко. И тъкмо щях да поканя Вис.

— Което щеше да погуби и малкото, дето сме го постигнали — отбеляза той.

— Вярно. — Прехапах устни и се замислих, след това дадох знак на Ли Пао да затвори вратата и да седне до мен. — Знаеш ли, мисля, че я обичам.

— Кого — Вис? След всичко, което ти стори?

— След всичко — потвърдих аз. — Няма логика, нали?