Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Вътрешността беше също толкова живописна и натруфена. Лампериите блестяха под безбройните слоеве ръчна полировка и всички медни части лъщяха като злато. Килимът под краката им, когато се качиха на борда, беше дебел и мек като тези на „Орегон“.
Регистрираха се. Хуан беше стигнал до последната си фалшива самоличност заради необходимостта да изгорят наетата кола във Вашингтон. Той попита за д-р Райт, но рецепционистката, облечена с рокля с кринолин, отговори, че не дава сведения за другите пътници. Значи трябваше да я намерят сами.
Каютата им, опасана с дървена ламперия, беше малка, но поне имаха балкон, който гледаше към реката откъм страната на Луизиана. Макс се оплака, че банята е с големината на телефонна кабина, но Кабрило го скастри, че не са тук, за да се наслаждават на плаването. Не си разопаковаха багажа и след като се освежиха, бързо напуснаха каютата.
Преди да се качат на борда, бяха проверили хората на коктейла, организиран на кея. Д-р Райт не беше сред тях, така че второто логично място беше нейната кабина или палубата за слънчеви бани. Надяваха се, че ще могат да я убедят, че е в опасност, и да я свалят на брега, преди аржентинците да се появят. Ако не, щяха да я охраняват до следващата спирка и оттам да избягат.
В кърмовия отсек имаше бар, който гледаше към кърмовото колело, което се въртеше мързеливо от течението. Барът беше защитен от голяма бяла тента, която отблъскваше последните лъчи на залязващото слънце. Неколцина пътници седяха на бара, а други — на близките дивани, но никой не отговаряше на описанието на д-р Тамара Райт. Малко по-напред, в сянката на фалшивите димоходи на „Начиз Бел“, имаше басейн, който можеше да побере десет души. Той също се радваше на интереса на пътниците, но и там нямаше следа от д-р Райт.
— Какво мислиш?
— Че ще пътуваме до Начиз — отговори Хуан.
— Тогава да се преоблечем за вечеря.
Не си бяха направили труда да вземат официални дрехи, така че трябваше да се задоволят с чисти ризи и спортните сака, с които пътуваха. Когато излязоха от каютата си, трапът вече беше вдигнат и закачен странично на борда. Старомодна парна свирка, или по-скоро нейна електронна разновидност, даде сигнал, че колесният параход се готви да отплава.
Докато повечето пътници стояха горната палуба, облегнати на релинга или на балконите на своите каюти, за да помахат за сбогом на Виксбърг, Хенли и Кабрило претърсваха „Начиз Бел“ за Тамара или аржентинските убийци. Не откриха нито нея, нито тях.
Изпитаха облекчение. Аржентинците явно щяха да се качат на следващата спирка. Дотогава Тамара Райт щеше да разбере опасността, в която се намира, и щяха да успеят да я измъкнат от кораба. Кабрило вече имаше план как да го направят.
Качиха се пак при бара на главната палуба, където повечето пътници се наслаждаваха на поредното питие преди вечеря и слушаха корабния джазов оркестър. След вечерята легендарният джаз пианист Лайънъл Коутур щеше да даде концерт.
Внезапно Макс шляпна Хуан с опакото на ръката по гърдите и посочи:
— Мисля, че съм влюбен.
Повечето от двойките бяха възрастни хора, които профукваха наследството на децата си, затова Кабрило не можа да схване за какво говори приятелят му. Надали имаше предвид мустакатия барман с бяло сако. Барманът се дръпна малко и Хуан най-сетне видя жената, която седеше от другата страна.
— Това е тя, нали? — попита той.
— Обърни внимание на медальона. Точно както каза Перлмутер.
На младини Тамара Райт трябва да е била, ослепителна красавица и сега, в края на четирийсетте, още беше впечатляваща жена. Гладката й кожа имаше цвят на кафе с мляко, дългата й до раменете коса беше черна и блестяща като гарваново крило. Тя се усмихваше на нещо, което барманът беше казал, и показваше ослепително бели зъби. Носеше шарена рокля с презрамки, която разкриваше смуглите й рамене.
Хуан трябваше да ускори крачка, за да не изостане от Макс, който се носеше устремно към нея.
— Д-р Райт — заговори я Макс галантно, — казвам се Макс Хенли.
Тя се усмихна учудено, но мило.
— Съжалявам, познаваме ли се?
Преди Макс да започне продължителната обсада на нейното целомъдрие, Хуан се намеси.
— Не, госпожо, не се познаваме. Обаче сме тук, защото Джулиан Перлмутер ни каза, че ще сте тук.
— Познавате Свети Джулиан?
— Да, и ни каза, колкото и да го болеше да признае това, че вие знаете повече от него за един китайски адмирал.