Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Водещият продължаваше:
— В момента там пристигат полиция и линейки. Имаме сведения за тежко ранени. Доколкото ни е известно, още никой не е поел отговорност за атентата. Не е ясно дали президентът изобщо е бил в Белия дом.
— Какви ги говорят, по дяволите?! — учудих се аз. — Та това място е истинска крепост! Атентатор самоубиец ли? Пълен абсурд.
— Може би пак самолет?
— Щяха да кажат.
Докс мрачно ме погледна и отново насочи вниманието си напред.
— Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя. По дяволите. Мама му стара. Дали да не спрем и да кажем на Ларисън и Тревън?
— Не, карай нататък. Това е трябвало да се случи, докато ние сме били в града, загря ли? Сега са го блокирали. Басирам се, че части на Националната гвардия спират движението по околовръстното, навсякъде. Искам да се отдалечим колкото може повече от случващото се във Вашингтон.
Опитвах се да се убедя, че вината не е наша. В главата ми обаче не преставаха да отекват думите на Докс:
„Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя.“
По радиото не съобщаваха нищо ново, главно повторения на вече известното, с интонации, вариращи от истерия до екстаз. Постепенно нещата малко се изясниха. Не било атентат срещу самия Бял дом, а срещу един от охранителните постове навън. И все пак взривът бил мощен. Имало десетки ранени цивилни, част от желязната ограда била унищожена. На президента очевидно му нямало нищо. Бил в Белия дом и в девет щял да направи обръщение към нацията.
— В най-гледаното време — отвратено отбеляза Докс. — Едва ли е случайно.
При Бъкингам, Вирджиния, отбихме от шосе 15 и се насочихме на запад. Тъкмо подминавахме Апоматокс, когато започна обръщението на президента.
— Всички знаем какво се случи днес — каза той. — Един мерзавец се самовзриви пред Белия дом, като уби и рани десетки невинни граждани. Не е ранен никой в самия Бял дом и освен щетите, нанесени на оградата, сигурността на сградата не пострада. Все още не знаем кой точно е извършил тази жестокост, нито защо. Но бъдете сигурни, в момента армията, законоопазващите органи и разузнавателните служби търсят отговорите на тези въпроси. И когато изпълнят задачата си, на извършителите ще бъде въздадено правосъдие.
— Ето как наричат бойните действия в наше време — подметна Докс. — „Правосъдие“. Предполагам, че звучи по-добре от „нашествие“, „бомбардировка“ и „клане“.
— Шшшт!
— А сега искам да обърна внимание на един слух — продължи президентът. — Първо, че преди да се самовзриви, терористът извикал „Аллах акбар“, което означава „Бог е велик“ на арабски и е типична мюсюлманска молитва, а понякога и боен вик. Нямаме потвърждение на това твърдение и е безотговорно от страна на медиите да го съобщават все едно е факт.
— Слух ли? — попита Докс. — Кой е пуснал слуха? Имам чувството, че го пуска самият президент!
— Точно това прави, или нарочно, или защото са му го подхвърлили.
— По дяволите, как…
— Шшшт. Обръщението продължава.
— Нашата задача тази вечер е да се молим за жертвите и техните семейства — говореше президентът. — И да благодарим на мъжете и жените от нашите въоръжени сили и разузнавателни служби, които и в този момент рискуват живота си, за да защитят нашата родина и нашите свободи. Да се молим и за тях.
Разнесе се глъчка на репортери, опитващи се да зададат въпроси, после водещият отново се включи и обясни, че президентът е напуснал залата за пресконференции.
Докс се озърна към мен и пак се обърна към пътя.
— Какво ще правим, по дяволите?
— Не знам.
— Сериозно, Джон. Сериозно… забъркахме се в някакви ужасни говна.
— Да.
— Тъй де, атентати под фалшив флаг?! И пръстът сочи към нас?! Прощавай, ако ти се сторя малко мрачен, ама не виждам никакъв изход.
— Наистина ми се струваш малко мрачен.
Той тихо се засмя.
— Ами ободри ме тогава.
— Работя по въпроса.
— Да не споменавам…
— Знам. Ние сме му разчистили пътя.
Следващата ни спирка беше чак при Роаноук. Наближаваше полунощ и не бяхме спирали от над осем часа. С Докс разказахме на Тревън и Ларисън за инцидента пред Белия дом. Никой не каза нищо, но знаех, че всички си мислим едно и също: бяхме прецакани.
Взехме си някакви закуски, пак заредихме резервоара и се разбрахме да се разменим.