Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Мама му стара — изруга Тревън. И толкова, повече нямаше какво да се каже. Мрачно продължихме нататък, като чакахме да чуем още новини, ужасени от евентуалното им съдържание.
Чухме, когато минавахме край Мемфис. Още двама атентатори самоубийци: една бомба на мач на „Джайънтс“ в „Ей Ти & Ти Парк“ в Сан Франциско и друга в черква в Лъбък, щата Тексас. Още смъртни случаи. Зловещи описания на жертвите, изгорените, затрупаните и ослепелите. Репортери интервюираха зашеметените оцелели, изпаднали в истерия хора, които се опитваха да открият свои роднини, виещи родители, прегръщащи осакатените тела на своите дъщери и синове.
— Страната ще полудее от това — мрачно каза Тревън.
Кимнах.
— Точно такъв е замисълът. Ако единайсети септември, плюс малко антракс след това, успя да побърка страната, представи си какво ще ти се размине, ако успееш да всееш още по-силен страх. И да го поддържаш.
Продължихме нататък. По радиото вече предаваха само извънредни репортажи. Атентатите бяха изхвърлили всичко друго от ефир. Когато на водещите им омръзваше да повтарят едни и същи новини, започваха да интервюират хора по улиците. Изборът на интервюираните едва ли беше случаен и убедените пацифисти или бяха пропускани, или се страхуваха да говорят, обаче след часове слушане на радио останах с впечатлението, че страната е обзета от атавистична ярост. Имаше призиви за интерниране на мъжете мюсюлмани, за затваряне на границите, за ядрени бомбардировки над Мека и Медина.
— И аз щях да изпитвам същите чувства — каза Тревън. — Ако не знаех какво става всъщност.
— Няма значение кой стои зад това. Реакцията или е тактически логична, или не е.
— Не говоря за тактика. А за чувствата си.
— Разбирам. И тъкмо това е най-хитрото в действията им. Помисли. Досега са извършени четири атентата. Белият дом — ключов символ на нацията. Най-големият мол в страната — ключов символ на консуматорството и икономиката. Черквата — за да накарат хората да почувстват, че вярата им е под атака. И накрая, удар срещу спорта — светската религия на тази страна. Всичко онова, с което се отъждествява и в което свято вярва американският народ. Липсва само още едно нещо, та хората да изгубят и последната си капчица разум и напълно да се предадат на чувствата, за които говориш ти.
— Какво? — попита Тревън.
— Училище. Едно, може би повече.
Той ме стрелна с поглед.
— Божичко.
— Да. Предполагам, че ако не получат каквото искат след извършеното досега, ще вдигнат залозите. Училищата ще свършат работа. Спомни си за Беслан. Или за оня лагер в Норвегия.
— Смяташ ли, че ще отидат толкова далеч?
— Да виждаш някакви други признаци?
Продължихме нататък под истеричните акорди на постоянно рециклираните репортажи. Зяпах прелитащите покрай нас пейзажи, зелени хълмове, гори и терасирани земеделски площи, градчета с имена като Макрори, Болд Ноб и Джъдсония. Небето сияеше абсурдно яркосиньо. Пътят сивееше в лятната мараня и сякаш се простираше до края на света.
През повечето време по радиото имаше само догадки. „Ал Кайда“ в Ирак. „Ал Кайда“ в Йемен. „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Иран. Либия. „Мюсюлманските братя“. „Спящите клетки“ в Америка и колко на брой можели да са те. Защо ни мразели, защо обичали смъртта повече от живота. Релефът навън си оставаше безразличен и неизменен, ала аз усещах, че страната, която прекосяваме, безвъзвратно се е променила след началото на нашето пътуване, време, което също вече ми се струваше невъобразимо далечно и мъгляво. Представях си нас четиримата в камиона като някакъв бацил, тайно вкаран в артериалната система на Америка, преследван от изродени Т-клетки, докато невидимата политика на тялото наоколо се мяташе в треска и делириум.
Чувствах се отвратително, че ние сме част от ужаса, за който слушахме по радиото. Ала какво можехме да направим, освен да се опитаме да се защитим?
Периодично спирахме за посещение на тоалетната и за провизии. Навсякъде кипеше паническо пазаруване: изолирбанд, найлон, консерви, бутилки вода. Таблетките йод бяха изчезнали и черният пазар на мексикански ментета на лекарството против антракс, ципрофлоксацин, явно процъфтяваше. Видяхме магазини „Уол-Март“, тотално изпразнени от средства за пречистване на вода и къмпинг екипировка. Продажбите на оръжие бяха ударили тавана и боеприпасите бяха станали дефицитни.