Владение на мрака

Пътят до Нютън ъв Уиймс с кола й отне по-малко от двайсет минути. В изолирания квартал, където живееше Джени Прентис, не се забелязваха никакви признаци на живот. Никъде не играеха деца; нямаше хора, седнали в дворовете на къщите си, за да се насладят на късното следобедно слънце. Унилият вид на немногобройната редица от къщи надали би могъл да се промени само с помощта на топлото лятно време.

Този път Карен се упъти към къщата, която се намираше в съседство с дома на Джени Прентис. Продължаваше с опитите да си създаде представа що за човек е бил всъщност Мик Прентис. Жена, която е била достатъчно близка на семейството, за да й поверяват Миша, несъмнено е познавала добре и бащата.

Карен почука и зачака. Тъкмо се канеше да се откаже и да тръгне обратно към колата, когато вратата се открехна леко, задържана от веригата. Дребничко, сбръчкано лице, увенчано с гъсти сиви къдрици, надникна през пролуката към нея.

— Госпожа Макгиливри?

— Не ви познавам — каза старата жена.

— Така е — Карен извади полицейската си карта и я поднесе пред зацапаните, дебели стъкла на очилата, зад които се виждаха размазано избледнели сини очи. — Аз съм от полицията.

— Не съм викала полиция — заяви жената, наклони глава на една страна и загледа смръщено картата на Карен.

— Знам, че не сте. Исках само да поговоря с вас за един човек, който ви е бил съсед — и Карен посочи къщата на Джени.

— Том ли? Че той почина преди години.

Том? Кой ли беше пък Том? О, по дяволите, беше забравила да разпита Джени за втория баща на Миша.

— Не Том, не. Имам предвид Мик Прентис.

— Мик? Искате да говорите с мен за Мик? Каква работа има полицията с Мик? Нещо нередно ли е направил?

Жената изглеждаше объркана, което изпълни Карен с лоши предчувствия. Беше прекарала достатъчно време в опити да извлече свързана информация от стари хора, за да знае, че такава задача може да се окаже много трудна и да доведе до съмнителни резултати.

— Не, не става дума за нещо такова, госпожо Макгиливри — увери я Карен. — Ние просто се опитваме да разберем какво се е случило с него навремето.

— Обърна гръб на всички ни, ето какво се случи — каза сурово старицата.

— Точно така. Но ми се иска да изясня някои подробности. Питам се дали бих могла да вляза и да поговоря с вас?

Старата жена въздъхна тежко.

— Сигурна ли сте, че не сте объркали адреса? Трябва ви Джени. Аз нямам какво да ви кажа.

— Честно казано, госпожо Макгиливри, аз се опитвам да разбера що за човек е бил всъщност Мик. — Карен пусна в действие най-хубавата си усмивка. — Джени е малко предубедена, нали разбирате какво искам да кажа?

Старицата се изкиска.

— Същинска вещица е тази Джени. Една добра дума не каза за него, нали? Е, момиче, най-добре ще е да влезеш.

Чу се изтракване, когато тя свали веригата, и Карен бе допусната в задушната къща. Доминираща беше миризмата на лавандула, примесена със застоял мирис на пържено и евтини цигари. Карен последва прегърбената фигура на госпожа Макгиливри до задната стая. Една от стените явно бе пробивана допълнително, за да бъде стаята превърната в нещо като трапезария, пряко свързана с кухнята. Изглеждаше, че ремонтът е бил направен през седемдесетте години на двайсети век и че оттогава насам в къщата не е било променяно нищо, включително и тапетите. Различните петна и оттенъци бяха останали като свидетелство за влизалата в дома слънчева светлина, за готвенето и пушенето тук през годините. Лъчите на клонящото към залез-слънце нахлуваха в стаята и хвърляха златисти отблясъци по излинелите мебели.