Warcross

— Търсиш в небето — казва той.

Обръщам поглед надолу и се засмивам.

— Просто навик. Виждала съм звездно небе само когато татко ме водеше на екскурзии из провинцията. Оттогава все търся съзвездията.

Хидео вдига очи, а после прави едва забележимо движение с пръсти. Пред погледа ми се появява прозрачно поле с молба да приема споделена картина. Приемам. Виртуалните пластове в полезрението ми се пренастройват и изведнъж над нас се ширва истинското нощно небе, зимни съзвездия, разположени на фона на безброй звезди — сребърни, златни, сапфирени и алени, тъй ярки, че се вижда самата диря на Млечния път. Дъхът ми секва в гърлото. В този миг ми се струва напълно възможно звездно сияние да ни облее и да ни посипе с блясък.

— Едно от първите неща, които сложих в личната си картина на разширена реалност, беше безпрепятствен изглед към нощното небе — казва ми и ме поглежда. — Харесва ли ти?

Кимвам, без да обеля и дума, твърде съм развълнувана.

Хидео ми се усмихва, наистина ми се усмихва, по начин, който озарява очите му. Погледът му се разхожда по лицето ми. Толкова е близо, че ако поиска, може да се наведе и да ме целуне — и се усещам как сама се накланям към него, надявайки се, че той ще скъси и малкото останало помежду ни разстояние.

— Танака сан!

Един от бодигардовете на Хидео се приближава до нас и се покланя почтително.

— Търсят ви по телефона — казва той.

Погледът на Хидео се задържа за последно върху мен. А после той се дръпва и хладен въздух нахлува на мястото му. Направо се свличам на стола от разочарование. Хидео извръща очи от мен и поглежда нагоре. Щом забелязва изражението на бодигарда, той кимва.

— Извини ме — казва ми той, става и влиза вътре, за да приеме обаждането.

Въздъхвам. Студен бриз минава през градината и потръпвам, а после отново вдигам очи към небето, където е насложената реалност на Хидео. Представям си го как създава това звездно небе, лицето му, обърнато нагоре, точно като моето сега, жадно да види звездите.

Може би този студен вятър е добре дошъл и за двама ни — имаме нужда да избистрим главите си. Аз работя за него. Той е мой клиент. Това е лов на глави точно като всеки друг. Когато приключа — когато спечеля — ще се върна в Ню Йорк и повече никога няма да ми се наложи да ходя на лов. И въпреки всичко ето ме тук, споделям неща за майка си, за които не съм се сещала от години. Замислям се за погледа в очите му. Кого ли е изгубил от живота си той?

Тъкмо започвам да си мисля, че тази вечер няма да видя Хидео повече, когато нещо топло обвива раменете ми. Сивото му палто. Поглеждам нагоре и го виждам да минава покрай мен.

— Като че ти беше студено — казва той и пак сяда на стола си.

Придърпвам палтото му на раменете си.

— Благодаря — отвръщам.

Той поклаща извинително глава. Дано каже нещо, признаващо затанцувалата помежду ни искра… Но вместо това той казва:

— Боя се, че скоро трябва да тръгвам. Бодигардовете ми ще те изведат до таен изход, за да не бъдеш смущавана.