Warcross

— Не! — изпищява Хами. Син снаряд изскача със свистене изневиделица и поразява картинга ѝ точно преди да премине финалната линия. Докато тя се мъчи да върне картинга в движение, всички други профучават край нея. Когато най-сетне изпълзява през линията, пада от първо на осмо място в класирането.

Ашър избухва в смях, а Хами скача от мястото си и мята ръце нагоре. Тя поглежда сърдито Рошан, който ѝ се усмихва нежно.

— Извинявай. Както казах, аз не се дъня.

— Извиняваш се ти, как пък не! — възкликва тя. — Искам реванш!

— Рошан, човек! — Ашър го тупва по гърба. — Ангел в реалността, демон в картинга!

Рен ме поглежда.

— Ей, Емика! — казва той. — Искаш ли да се включиш? Аз ще играя в следващия рунд!

„Защо беше в Пиратското свърталище, Рен? Какво правеше с Нула? Дали представляваш опасност за всички в тази стая?“

Но външно се усмихвам и нарамвам електрическия си скейтборд.

— Смятах да изпробвам новия си скейтборд в града.

Застанала до Рен, Хами изпъшква:

— Стига де, Емс!

— Просто искам да подишам малко чист въздух — отвръщам и я поглеждам извинително. — Както казах, за утре обещавам!

Когато се обръщам да изляза, Ашър ми подвиква:

— Ей, уайлдкард!

Завъртам се обратно и виждам как той ме поглежда сериозно.

— За последен път се цепиш от колектива. Ясно?

Кимвам, без да кажа и дума. После Ашър се извръща, но преди да съм успяла да изляза, забелязвам как Рен ми пуска кратка усмивчица.

— Приятно прекарване! — подвиква ми той и също се обръща.

Прокрадвам се по задния коридор, излизам навън, после си нахлузвам обувките и се запътвам към черния седан, който боботи на празен ход на автомобилната алея. Ще трябва да зарежа тези чести нощни виждания с Хидео. Тези седани се ползват за придвижване из града от всички играчи — но все пак най-добре е да не будя подозрения. Ашър ще очаква от мен да си прекарвам времето с отбора с цел сближаване, особено през седмиците преди първия официален мач.

Когато пристигам в седалището на „Хенка Геймс“, вече съвсем се е стъмнило и сърцето на Токио отново се е превърнало в страната на чудесата и неоновите светлини. Дори и самото седалище на фирмата изглежда различно и погледнати през лещите, стените са покрити с цветни завихряния и артистични варианти на логото на компанията. Щом колата спира пред сградата, двама мъже, облечени в тъмни костюми, ме поздравяват. Единият е висок и хилав, а другият е с телосложение на невисока планина. И двамата ми се покланят леко в синхрон.

— Насам, госпожице Чен — казва единият и ми се усмихва любезно.

Помня, че съм виждала тези двамата — вървяха подир Хидео, когато той си тръгна от частната ложа в „Токио Доум“. Крачим в мълчание към офиса на Хидео.

Хидео се е привел над маса, наклонил съсредоточено глава, а тъмната му коса стърчи във всички посоки. Облечен е в обичайните си риза с яка и тъмни панталони, макар и този път ризата да е черна, на тънички сиви райета. Погледът ми се спуска към обувките му. Днес са оксфордски модел в синьо и сиво, украсени с черни линии. Копчетата му за ръкавели нарочно не са еднакви — едното е полумесец, а другото — звезда. Как винаги успява да изглежда така излъскан? Татко щеше да е впечатлен.