Warcross

Това звучи като добър план.

— И какво ще ми заложиш?

Хидео се усмихва леко. Взема китката ми в ръка и я обръща, а палецът му се притиска внимателно в пулса ми. Цялата трепвам и се изпълвам с топлина от това докосване. После той отдръпва ръката си от моята и прави кратък жест във въздуха. Данните ми изскачат между нас, текстът блести в бледосиньо. Гледам възхитено, докато влива моите данни в онова, което вече имаме от Рен, създавайки алгоритъм с функциите на капан току пред очите ми.

— Какво е? — питам го.

— Примка. Хвани го за китката по което и да е време на играта. Тя ще пробие през защитите му и ще ти даде достъп до данните му.

После отново взема ръката ми и увива капана около китката ми като гривна, мрежата от данни проблясва за миг срещу бледата ми кожа, а след това се скрива от погледа. Нещо в този жест буди у мен носталгия и изведнъж виждам баща ми, приведен над масата в трапезарията, да си тананика весело, докато разучава ивици плат и ги мери по китката си. До татуираната му ръка стои полупразна бутилка вино, а по пода около него са пръснати пайети и топове плат.

Отдръпвам ръката си и я свивам в скута си, внезапно почувствала се уязвима.

— Ще го направя — казвам.

Изразът на лицето на Хидео се променя. Той ме изучава с очи.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — започвам да клатя глава, гневна на себе си, задето съм толкова слаба. Просто спомен, това е всичко.

И точно това възнамерявам да кажа на него, след което бързо да сменя темата — но тогава вдигам поглед, срещам очите му и усещам как този път моите стени са тези, които започват да се рушат.

— Спомних си за баща си — казвам вместо това. — Имаше навика да мери по-късите парчета плат, като ги увива около китката си.

Хидео явно е уловил промяната в тона ми. — Имаше? — пита нежно.

Свеждам поглед към масата.

— Доста време измина от смъртта му.

Хидео се умълчава за дълго. В погледа му разчитам разбиране и безсилието на думите, споделено между всички, които някога са загубили близък човек. Една от ръцете му се свива в юмрук, после се отпуска. Гледам как синините по кокалчетата му се разместват.

— Баща ти е бил артист — казва ми накрая.

Кимвам.

— Вечно клатеше глава и се маеше откъде пък съм взела любовта си към числата.

— А майка ти? Тя с какво се занимава?

Майка ми. Избледнял спомен се мярва в съзнанието ми — татко държи пухкавата ми ръчичка и двамата безпомощно гледаме как тя си връзва обувките и си наглася шала. Докато татко ѝ говори с тъжен и самотен глас, аз се взирам благоговейно в сребърната дръжка на куфара ѝ, в съвършените ѝ нокти, в копринената ѝ черна коса. Още усещам допира на гладката ѝ хладна ръка по бузата ми — потупва я веднъж, втори път и се отдръпва с желание. „Толкова е красива!“ — помня, че си мислех. Вратата се затвори безшумно след нея. Скоро след това татко започна с хазарта.