Денят не си личи по заранта
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #8
- Год: 1981
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Денят не си личи по заранта». Краткое содержание книги:
— Мисля, че вие лично, ако бяхте способна на скандал, щяхте да го вдигнете именно зарад менюто.
Тя не отговаря, заета да следи движението на насрещните фарове, тъй че наново подхващам:
— Обаче Томас вероятно ревнува. Томас е от друга генерация.
Жената пак не отговаря, може би засегната от бележката ми за менюто, и едва след някое време забелязва:
— Нали вече ви казах! Миражът на брака и бесът на алчността, оттам започват всички катастрофи. А у Томас и двете причини са налице.
Миражът на брака, наистина. Но също и дилемата: похотливото шаси на Сандра или момичешкият чар на Дейзи. Ефектният луксозен кадилак или нервното спортно порше.
— Мисля все пак, че женските истории не са на първо място — промърморвам. — „Шерше ла фам“, това е доста демодиран израз.
— Почвате да мислите правилно — кима Мод, без да откъсва поглед от насрещния мрак. — „Ла фам“, туй се предлага вече на всяка крачка.
— Доколкото знам, броят на жените и на мъжете винаги е бил горе-долу еднакъв на нашата планета.
— Жената никога не си е правила илюзии по адрес на мъжа — възразява дамата. — А мъжът векове наред е живял с илюзии спрямо жената. Вие разрушихте илюзиите в името на сексуалната революция, а сега се сърдите, че наоколо ви има само проза.
— Аз лично не се сърдя.
— Да, защото сте циник. Един добродушен циник, но все пак циник.
— Също както и Сеймур. Ако изключим добродушието.
В колата настъпва мълчание, едва-едва озвучавано от лекия равен шум на мотора.
— Вие съвсем не се интересувате как е протекъл разговорът с Томас — сещам се. — Това ме навежда на мисълта, че сте успели някак си да го запишете.
— Защо трябва да ви отегчавам с въпроси. Каквото имате да казвате, ще го кажете на шефа.
— Надявам се, че няма да ме мъкнете по тоя час при шефа.
— Съжалявам, Албер, но именно туй ни предстои.
Визитата у Сеймур този път е съвсем кратка и делова, без философски отстъпления и козешки истории. Място на срещата е отново квартирата на Мод, ала присъствието на Мод се отгатва само по откъслечните шумове в кухнята. Предавам почти буквално беседата с Томас, додето Сеймур измерва с крачки помещението и го насища с тютюнев дим.
— Имам чувството, че най-после сме поставили операцията на релси — установява американецът, след като свършвам.
— По релсите също стават злополуки — позволявам си да забележа.
— Оставете това. Нека видим по-отблизо възможните варианти на вашата среща с Райън. Тази среща вероятно е вече съвсем близка, Майкъл.
И ние се заемаме с вариантите, а после и с леката вечеря, приготвена от Мод, тъй че едва на края успявам да пусна в ход репликата, която от сума време е заседнала на гърлото ми:
— Вие не ми казахте, че ще се наложи да прибавям към фактурата и саморъчно свидетелство. Вероятно не сте допускали подобен каприз от страна на Томас.
— Допусках го, разбира се, но не исках отрано да ви плаша.
— Изчаквали сте момента, когато ще бъда готов на всичко.
— Вие никога няма да бъдете готов на всичко. Там е нещастието ви.
— И все пак това харакири под формата на писмено самопризнание…
— Ако знаехте само колко досаден ставате понякога с вашите пазарлъци — въздъхва отегчено Сеймур.
Сетне добавя по-снизходително:
— Бъдете спокоен, Майкъл. Няма да ви принуждавам да пишете. Нали вече ви казах: да обещаеш, не значи да изпълниш. Поне в нашия занаят не съществува такова правило.
Изобщо по време на целия разговор Сеймур е хладно доброжелателен. Никакъв намек по повод неотдавнашния ми опит за бягство, сякаш не е имало такъв опит или сякаш американецът не е в течение. Защо трябва да се дразним точно в навечерието на срещата с Райън.
Срещата с Райън. Аз все още се съмнявам, че тя ще се състои, когато два дни по-късно Мод съобщава по време на тихата ни вечеря в „Лавалиер“:
— Съветвам ви да си легнете рано, Албер, и да се наспите добре.
— Оставете медицинските препоръки — промърморвам. — Кажете по-добре — кога и къде?
— В бюрото на големия шеф, естествено. И точно в единайсет часа. А понеже бюрото е във Франкфурт, това означава да тръгнем оттук в девет.
И ето ни отново във Франкфурт през тоя хубав юлски ден, сиреч слънчев и горещ, колкото си иска. Мод е гарирала колата в двора-паркинг, намиращ се недалеч от импозантната каменна сграда, в която подир пет минути ми предстои да хлътна.
— Фирмата е на втория етаж — осведомява ме дамата. — Ще кажете, че отивате в анекса, това е достатъчно. Напомням ви, че е желателно да изведете Райън подир преговорите. Предложете му обед или аперитив. Ето ви резервния ключ от колата. Тя ще бъде на ваше разположение…