Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Читалището се пълнеше все повече с млади люде, започнаха да идват и някои по-стари от еснафлиите, а когато в неделни дни, след църковната служба, Лазар Глаушев или друг някой от по-грамотните младежи държеше беседа — струпваха се в читалищната стая човек до човек, чак и вън, пред вратата, задръстваха стълбата и за общинската стая горе. И някои от старите чорбаджии влизаха понякога да послушат и клатеха глави недоверчиво, макар да чувствуваха в сърцата си бодрата сила на младите.
— Те ще ни се качат на главата — казваха горе старците.
— Е, па стари сме, ние ще си отидем, те ще дойдат да ни заместят — ще рече някой примирително.
— Как ще оставим общината в ръцете на вчерашни деца! — викаше Аврам Немтур, който държеше за наместника и колкото повече старееше, ставаше по-упорит и гневлив.
Повикаха еднаж Лазара Глаушев горе в общината да прочете някакво писмо с елински букви, а на славянски и никой не можеше да го прочете, дори и писарят. Всички се учудиха, като го прочете Лазар бързо и лесно. Като седяха често пъти по цели дни в общината, в разговорите си старците понякога влизаха в спорове по някой текст от светото писание или по църковния ред, та пак повикаха два или три пъти Лазара Глаушев и той все тъй бързо и лесно развързваше споровете им. Викаха го на някои по-важни заседания и смятаха, че с това правят великодушна отстъпка на младите, та повече да не искат. А Лазар Глаушев каза долу на другарите си:
— Те ми отварят вратата, пък аз ще я отворя и на други.
По това време Лазар изгори ногата си с разтопен бакър.
Той прележа вкъщи близу две седмици в болки и мъки въпреки благите мехлеми на баба Керана. После раната започна да се събира и Лазар излизаше на чардака с тояжка. Всеки ден привечер и в неделните дни читалище „Просвета“ се пренасяше в дома на Стояна Глаушев. Младежите идеха на групи, седяха при Лазара, той им четеше, поучаваше ги и ги разсмиваше, а те го слушаха и не можеха да се наситят на приказката му. Андрея Бенков, синът на Климента, идваше по два пъти на ден да види ранения си приятел. Катерина невъздържано се гордееше с по-младия си брат и на два пъти събра в двора девойчетата от махалата да му пеят, а Лазар ги слушаше ог стаята и се радваше на песните им, на буйния им смях. Стойна Нунева идваше през ден, през два, с големите си налъми, и все търсеше сол назаем, а гледаше да провре чорлавата си глава поне за миг в стаята на Лазара. Дойде да го види и Божана.
Тя влезе в стаята му пребледняла от смущение, макар да бяха съседи и се знаеха още като деца. Лазар й се зарадва, като я видя — бяла, синеока, по нея всичко трептеше от чистота, сякаш бе слязла от някоя икона, дето бяха изписани ангели. Той я накара да седне и тя го попита с потреперващ глас — да скрие смущението си, да оправдае идването си при него:
— Много ли те боли, Лазе?
— Сега по-малко и само като раздвижа ногата. Знайш ли, Божанке, в мъката на телото душата става по-свободна, дори ще река, че докато телото се мъчи, душата се радва.
— Не знам — усмихна се виновно Божана. — Когато се убода или порежа, и ме боли, и ми става тъжно.
— Ас мене иначе: никога не съм обичал толкова много близките си, приятелите си, никога не съм се радвал толкова много на сека техна грижа към мене; само да дойдат да ме погледнат, и аз им се радвам от сърце. Ето, и ти влезе и като че ли не съм те виждал от години, а ти и Андрея сте ми най-близки, като свои.
Бледото лице на Божана бързо порозовя — разхубави се още повече, разтвори се като цвете под слънчев лъч. Втурна се Катерина и викна от вратата:
— Цело пиле ти е донесла Божанка, пържено! И каквато си е тя майсторка да сготви, така, с очи да го изядеш.
Божана Бенкова стана да си върви и от вратата обърна още еднаж очи към Лазара. Катерина излезе след нея да я изпрати. Лазар остана сам в стаята си и чувствуваше как все още го милваше синият поглед на Божана.
Същия ден — двете девойчета, като да бяха се наговорили — лелята на Ния донесе голямо пиято, пълно със зрели, едри плодове. градината на Аврам Немтур беше прочута с дръвчетата си. Ния бе избрала за Лазара най-хубавите плодове от градината на баща си. Няколко дни по-късно дойде и тя — Ния. Беше неделя, тя бе облякла розов копринен малакоф, затъкнала бе в черните си коси ален трендафил и се показа в двора като розово облаче сутрин, преди изгрев слънце, по светналото небе.