Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
— Карта, предназначена за птици — промърморих аз.
— Или за хора, които могат да летят или поне да се пренасят от един връх на друг с магия — добави Дженъс.
Имаше и очертания на Пиперения бряг, сякаш маркиращи границите, които да следи наблюдателят, а след тях картата обхващаше района на изток. На най-източния край на картата беше отбелязана голяма планинска верига, голям черен юмрук, обърнат с кокалчетата нагоре.
Чухме въздишка. Обърнахме се и видяхме, че очите на война отново светят. Стори ми се, че гледа мен. Сигурен съм, че и другите почувстваха същото, но за момент помислих, че отдавна мъртвият войн иска да каже нещо тъкмо на мен. После в гърлото му се чу ужасно хъркане, сякаш през всичките тези години беше бил свързан с живота и едва сега бе освободен. Очите му отново потъмняха, но гримасата на устните му вече приличаше на усмивка.
— Това достатъчно ли ти е, Касини? — попита грубо Дженъс. — Какво още ти трябва?
Касини не отговори, но почувствах, как целия се напряга и видях мускулите на лицето му да се стягат от вълнение.
— Е? — подтикна го Дженъс. — Настояваш ли да се връщаме у дома? Или ще продължим?
След четири дни вече вървяхме на изток. Оставихме Л’юр и екипажа при хората на Черната акула, който положи клетва за вечна благодарност, задето освободихме племето от древното проклятие. Дори ни продаде малки мулета да пренасяме багажа си и нареди на неколцина от хората си да тръгнат с нас като коняри и водачи, „до края на света, ако искате“. Освен това крайбрежните жители обещаха, че като издигнат обещаното светилище за война в кехлибар, ще помогнат на Л’юр да построи нов кораб, който да ни закара у дома, когато се върнем.
Л’юр вече беше пръв приятел на семейство Антеро. Ако ни сполетеше нещастие и не се върнехме до шест месеца, бях му оставил писмо до баща ми и тържествено бях обещал, че ще му бъде заплатено за цялото време, което е прекарал в чакане, както и за построяването на новия кораб. Не се съмнявах, че Л’юр ще ни чака, и то не само заради богатото възнаграждение, което му бях обещал. Той също бе обхванат от треската по Далечното царство, когато видя древната карта.
— Боговете са ми свидетели, че за първи път през живота си съжалявам, че съм моряк, а не сухоземен плъх — въздъхна старият капитан.
ГЛАВА ДЕВЕТА
НОМАДИТЕ ОТ КРАЯ НА СВЕТА
Вървяхме срещу течението на реката през обширна хълмиста местност и напрягахме очи да открием къщи, села и хора, но в тази пустош почти нямаше признаци за някаква човешка дейност. Минахме покрай няколко селца; дрипавите им обитатели ни наблюдаваха без никакви усмивки, без никакви жестове. Дори на войниците им омръзна да подкачат малкото срещнати девойки, защото те изобщо не обръщаха внимание на цинизмите им.
— Всички тук — отбеляза Дженъс — гледат също като бедняците от хълмовете, където израснах. Във всеки мъж, който носи сабя, независимо колко здраво е пъхната в ножницата, те виждат враг. Може би си спомняш какво ти казах веднъж — продължи той, повишавайки глас вероятно за да го чуе и Касини, който вървеше недалеч от нас. — Как се воюва отсам тесните морета. Погледите на тези хора говорят повече за техния живот, отколкото бих могъл да ви разкажа.
Касини вдигна рамене.
— Силният винаги е дебелеел за сметка на слабия и така ще бъде вечно. Природата и боговете нареждат, хората изпълняват.
После селцата изчезнаха. Един-два пъти Дженъс откри обрасли с бурени ниви, край които преди години може би бе имало селца. Климатът беше малко по-топъл, отколкото в Ориса, и валеше по-често. Но дъждът беше лек, приличаше повече на мъгла и приятно ни разхлаждаше. Пътувахме на изток по компаса и от време на време сверявахме пътя си по магьосническата „карта“, която Касини беше измайсторил от папируса на наблюдателя. Макар че на нея бяха означени само планините и единични отличителни белези от местността, тя беше ценна и можехме да поддържаме пътешествието си в желаната от нас посока.
Много неща ми бяха интересни, и то не само защото бях сред първите цивилизовани хора — цивилизовани Орисианци, ако трябва да бъда по-точен — видели тази страна, но и защото започнах наистина да гледам на нещата през очите на моя собствен народ. Все пак честността ме кара да призная, че като син на търговец видях и как в сейфовете на семейство Антеро може да се натрупа много злато. Тук имаше риба, чието вкусно бяло месо би могло да се опуши. Имаше и някакво растение, чиито зелени и червени плодове направо изгаряха устата. Една малка магия срещу загниване и разваляне и те можеха да станат най-новата подправка в орисианската кухня. Изсушен, този плод беше лютив като пипера, който всички харесваме.