Кървава музика [Blood Music - bg]

Но пътешествието на Бернард дори не е започнало. Той все още е в преходния стадий, нито се е смалил, нито е запазил предишните си размери. Част от него продължава да държи връзка със собствения му мозък-вселена, мислите му все така обтичат клетките по външната им повърхност, вместо да минават през тях.

Пусто, лишено от усещане за тежест пространство, подобно на сън или безсъзнание, из което мисълта се разтяга като тънка къслива нишки, за да премине през иглено ухо… … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … … …

… … … … … … … … … … … …

… … … … … … … … …

… … … … … … …

… … …

…

.

Внезапно обкръжаващият го свят се изпълва с активност и вътрешна простота. Няма светлина, не се чуват и никакви звуци. Вместо това нахлуват някакви огромни и мътни вълни, лишени от грохот, но доловими чрез стотици клетки. Клетки, които пулсират и се съкращават в синхрон с промените на теченията. Бернард е в собствената си кръв. Той усеща вкуса на клетките, които оформят неговото ново същество и на други клетки, които не са част от него. Той чува стърженето в микротунелите, които изстрелват напред неговата цитоплазма. И което е най-чудно — той възприема, по някакъв неясен, неопределен начин — самата цитоплазма.

Това е смисълът на новия му живот — строгият химичен баланс между живата и неживата материя, наличието на неизменен вътрешен порядък, йерархия и постоянно взаимодействие. Сътрудничество. Той все още е индивид, но същевременно е частица от по-голямо съобщество на други няколкостотин клетъчни купове, които се носят край него нагоре и надолу по течението. Има и още, но те са някак отдалечени, химически изолирани, изостанали, докато онези пред него кипят от активност.

Никога досега не е бил толкова близо до решаване загадката на мисълта в неговия мозък-вселена. Мислите му се издигат над химичните процеси, те достигат другите купове, обтичат ги и продължават нататък. Мислите са обединяващото звено, езика на взаимодействието.

Особено интензивни са усещанията по повърхността на неговата мембрана. Именно там пристигат сигналите отвън, огромните съобщителни молекули барабанят върху приемателната й повърхност като морзови импулси. Той отваря каналите и приема молекулите в информационната вакуола, спуква я и оставя информацията да пропие цялото му същество, междувременно дублира онези части, които ще са нужни на други като него. Вакуолите се изпълват все по-бързо, той ускорява процеса, преглежда с опитно око на библиотекар молекулните низове и нерядко се натъква на частици и късчета от стария Михаел Бернард, които се връщат при него.

Ала истинският Бернард сега обитава един мъничък клетъчен куп. Той дори усеща наличието на човешко съзнание на съвсем друго, микроскопично ниво — в света на нооцитите. Неговото собствено съзнание.