Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Мариам се усмихна леко.
— Хубава поговорка.
— Така е.
— Но не мога да остана дълго.
— Една чашка.
Настаниха се на сгъваеми столове отвън и си отчупваха с пръсти халва от обща чиния. Наляха си втора чаша и когато Лайла я попита дали иска още една, Мариам прие. Докато по хълмовете трещяха оръдия, двете гледаха как облаците се плъзгат по луната и последните за годината светулки описват яркожълти дъги в тъмнината. Когато Азиза се събуди и се разплака, а Рашид кресна на Лайла да иде да й затвори устата, двете се спогледаха. Откровен, многозначителен поглед. И от този мимолетен безмълвен контакт с Мариам Лайла проумя, че те не са вече врагове.
35
От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската работа заедно. Седяха в кухнята и месеха тесто, режеха лук, чукаха чесън, подаваха парченца краставица на Азиза, която тракаше с лъжици наоколо и си играеше с моркови. Оставяха я да лежи в кошчето на двора, навлечена с дебели дрешки и вълнен шал около врата, а те перяха и я наблюдаваха с едно око; кокалчетата на ръцете им се сблъскваха, докато търкаха ризи, гащи и пелени в коритото.
Лека-полека Мариам свикна с това предпазливо, но приятно общуване. Чакаше с нетърпение трите чаши чай с Лайла на двора, станали техен нощен ритуал. Сутрин се улавяше, че напряга слух да чуе шляпането на скъсаните й чехли по стълбата, когато слизаше за закуска, и звънкия смях на Азиза, че с нетърпение очаква да зърне осемте й зъбчета, да усети мириса на мляко по кожата й. Когато Лайла и Азиза спяха до по-късно, чакането я изнервяше. Миеше вече измити чинии. Пренареждаше възглавничките в дневната. Бършеше праха от первазите на прозорците. Гледаше да е заета с нещо, докато Лайла влезеше в кухнята с Азиза, подпряна на хълбока й.
Зърнеше ли сутрин Мариам, Азиза ококорваше очички и започваше да скимти и да се извива в ръцете на майка си. Протягаше се към Мариам да я вземе, мъничките й юмручета се свиваха и разпускаха бързо, а личицето й грейваше от обожание и трепетно нетърпение.
— Стига си се дърпала — казваше Лайла и я пускаше да допълзи до Мариам. — Успокой се. Хала Мариам няма да избяга. Ето я леля ти. Виждаш ли? Хайде, гушни я.
Попаднеше ли в ръцете на Мариам, Азиза светкавично пъхваше пръстче в устата си и заравяше лице във врата й. Мариам я притискаше силно с малко смутена щастлива усмивка. Никой не я бе искал и търсил така досега. Никой не й бе показвал обичта си толкова простодушно и искрено.
Азиза събуждаше у Мариам желание да заплаче.
— Какво толкова си харесала една грозна старица? — шепнеше тя в косицата й. — А? Аз съм никоя, не виждаш ли? Селянка. Какво имам, че да ти го дам?
Но Азиза само измъркваше доволно и заравяше още по-дълбоко лице. Тогава Мариам замираше. Очите й се насълзяваха. Сърцето й литваше. И тя се чудеше как след всичките тези години на пустота е намерила в това малко същество първата истинска близост в своя безрадостен самотен живот.
В самото начало на следващата година, през януари 1994-та, Достум наистина премина от другата страна. Присъедини се към Гулбудин Хекматияр и зае позиция до Бала Хисар, старата крепостна стена в планината Шир Дарваза, която се извисяваше близо до града. Двамата заедно настъпваха срещу силите на Масуд и Рабани в Министерството на отбраната и Президентския дворец. Обстрелваха се с артилерийски огън от двата бряга на река Кабул. Улиците се покриха с трупове, изпочупени стъкла и метални отломки. Настана плячкосване, зачестиха убийствата и изнасилванията, чиято цел бе сплашване на хората и възнаграждаване на милицията. Мариам чу за жени, които се самоубивали от страх да не бъдат изнасилени, и за мъже, които заради честта си убивали своите изнасилени жени и дъщери.
Азиза пищеше от пукота на минохвъргачките. За да я разсее, Мариам редеше на пода зърна ориз във формата на къщи, петли или звезди и позволяваше на детето да ги разпръсва. Рисуваше й слонове с едно непрекъснато движение, както я беше научил Джалил.
Рашид каза, че всеки ден убивали десетки цивилни. Обстрелвали болници и складове с медикаменти. Колите с хранителни запаси не стигали до града, защото били ограбвани и обстрелвани. Мариам се питаше дали и в Херат се водят такива битки и ако е така, как се справя молла Файзула, а и Биби с нейните синове, снахи и внуци. И, разбира се, Джалил. Дали и той като нея се укриваше? Или беше взел жените и децата си и беше напуснал страната? Надяваше се да е някъде жив и здрав, да е успял да се измъкне от това клане.
Боевете принудиха дори Рашид да си остане цяла седмица вкъщи. Той залости портата, заложи капани в двора, заключи входната врата и я барикадира с една кушетка. Крачеше напред-назад из къщата, пушеше, надничаше през прозореца, чистеше си пистолета и ту слагаше, ту вадеше пълнителя. На два пъти под предлог, че е видял някого да се опитва да прескочи дувара, стреля към улицата.