Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Карат насила малки момчета да се присъединяват към тях — каза той. — Това правят муджахидините. Посред бял ден, с насочени в главите им дула. Отмъкват ги направо от улицата. А ако бойци от противниковата милиция заловят тези момчета, на свой ред ги измъчват. Убиват ги с ток, това чух, или смазват топките им с клещи. Карат ги да ги заведат в къщите си. После нахлуват вътре, убиват бащите, изнасилват сестрите и майките. — Той размаха пистолета над главата си. — Само да са посмели да припарят в дома ми. Ще смажа техните топки! Ще им пръсна главите! Знаете ли какъв късмет имате вие двете, че мъжът ви не се плаши и от самия дявол?
Рашид погледна към пода и забеляза Азиза.
— Не ми ходи по петите — сопна й се той и се прицели наужким в нея. — Престани да вървиш след мен! Махай се! Махай се да не те настъпя.
Азиза се отдръпна. Върна се пълзешком при Мариам, обидена и объркана. В скута й тя засмука палче и се втренчи мрачно и умислено в Рашид. От време на време вдигаше очи към Мариам, на която й се стори, че търси от нея утеха.
Но по въпроса за бащите тя не можеше да й предложи никаква утеха.
Мариам изпита облекчение, когато боевете отново стихнаха, най-вече, защото не трябваше повече да седи затворена с Рашид и неговата сприхавост, която тормозеше цялата къща. А и той я плашеше, като размахваше онзи зареден пистолет около Азиза.
Един ден през зимата Лайла поиска тя да й сплете косата.
Мариам седеше неподвижно и наблюдаваше в огледалото как тънките пръсти на Лайла затягат плитките й, как лицето й се напряга от съсредоточаването. Азиза спеше на пода, свита на кълбо. Под ръката й се подаваше куклата, направена от Мариам. Беше я напълнила с бобови зърна, ушила й беше рокля от боядисан с чай плат и й беше измайсторила огърлица от нанизани на конец голи макари.
По едно време Азиза пръцна. Лайла започна да се смее и Мариам също прихна. Смяха се на отраженията си в огледалото, докато очите им се насълзиха и моментът беше толкова естествен и непринуден, че изведнъж Мариам започна да й разказва за Джалил, за нана, за джина. Лайла стоеше, отпуснала ръка на рамото й и не сваляше очи от лицето й в огледалото. Думите бликаха от устата на Мариам като кръв от артерия. Разказа за Биби джо, за молла Файзула, за унизителната поява в дома на Джалил, за самоубийството на нана. Разказа й за жените на Джалил и за претупаната никка с Рашид, за пътуването до Кабул, за своите бременности, за безбройните периоди на надежда, за побоите на Рашид.
После Лайла седна на пода до стола на Мариам и махна разсеяно едно влакънце от косата на Азиза. Настана тишина. А сетне тя рече:
— Аз също имам да ти кажа нещо.
През онази нощ Мариам не мигна. Седеше в леглото си и наблюдаваше как снегът се сипе безшумно.
Сезоните се сменяха; в Кабул президентите идваха на власт, а после ги убиваха; една империя претърпя поражение тук; стари войни свършваха и избухваха нови. Но Мариам почти не ги беше забелязала, нито пък я интересуваха. Прекарала беше тези години в отдалечено кътче на съзнанието си — сухо, безплодно поле, отвъд желания и вопли, отвъд мечти и разочарования. Там бъдещето нямаше значение. А от миналото бе извадила само една поука: любовта е пагубна грешка, а нейната съучастница, надеждата — коварна илюзия. И ако някога тези отровни цветя започнеха да никнат, Мариам веднага ги изкореняваше. Изкореняваше ги и ги закопаваше, преди да са се хванали.
Но някак си през тези последни месеци Лайла и Азиза — както се оказа, харами като нея, се превърнаха в част от нея и без тях животът, който беше търпяла толкова дълго, вече й изглеждаше непоносим.
— Заминаваме тази пролет, аз и Азиза. Ела с нас, Мариам.
Годините не бяха благосклонни към Мариам. Но може би, мислеше си тя, все още я чакаха по-добри занапред. Нов живот, в който щеше да открие блаженства, каквито според нана едно харами като нея никога нямаше да изпита. В живота й неочаквано бяха поникнали две нови цветя и докато гледаше падащия сняг, тя си представяше как молла Файзула прехвърля зърната на своята броеница и приведен й шепне със своя благ треперещ глас: „Но Бог е този, който ги е посадил, Мариам. И Той е пожелал ти да се грижиш за тях. Такава е Неговата воля, момичето ми.“
36
Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно стопи мрака, Лайла беше убедена, че Рашид знае. Очакваше всеки момент да я извлече от леглото и да я попита наистина ли го е взела за такъв кръгъл глупак, който няма да се усети. Но азанът заглъхна, а пролетните лъчи огряха покривите, петлите закукуригаха, а не се случи нищо необикновено.