Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Я се виж. На нищо не приличаш в тия проклети момчешки дрешки. И така увита в тая жега. Нищо чудно, че още не си заспала.
Мариам отметна одеялцето и с ужас видя отдолу още едно. Зацъка с език и щом махна и него, бебето се разсмя облекчено и размаха ръце като крилца на птичка.
— Така е по-добре, нали?
Мариам понечи да стане, но бебето сграбчи кутрето й. Пръстчетата му се стегнаха около него. Бяха топли, меки и влажни от слюнка.
— А-гууу — изгука то.
— Добре, бас, пусни ме.
Стиснало кутрето й, то зарита.
Мариам си измъкна пръста. Бебето се усмихна и издаде низ от гъргорещи звуци. Юмручето пак попадна в устата му.
— От какво си толкова щастлива? А? На какво се смееш? Не си чак толкова умна, както разправя майка ти. Баща ти е животно, а майка ти е глупачка. Нямаше да се смееш толкова, ако го знаеше. Не, нямаше. Заспивай, хайде. Заспивай.
Мариам се надигна и направи няколко крачки, преди да чуе онези мрънливи звуци, които предвещаваха голям рев, и се върна.
— Какво има? Какво искаш от мен?
Бебето грейна в беззъба усмивка.
Мариам въздъхна, приседна до него, остави го да сграбчи пръста й и се загледа как то свива пухкавите си крачета и рита във въздуха, писукайки. И седя така, докато бебето не спря да мърда и не започна да похърква лекичко.
Присмехулниците пееха весело на двора, а когато литваха, крилата им улавяха сияйната лунна светлина, процеждаща се през облаците. Гърлото й изгаряше от жажда, а краката й се схванаха, но мина доста време, преди да си измъкне пръста от ръчичката на бебето и да стане.
34
Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза, толкова близо до лицето на бебето си, че да гледа как големите му зеници се разширяват и свиват. Лайла обичаше да прокарва пръст по нежната мекичка кожа, по гривничките на малките му китки, по трапчинките на лактите му. Понякога полагаше Азиза на гърдите си и опряла устни на върха на главичката й, шепнеше неща за Тарик, бащата, когото тя нямаше да познава и чието лице никога нямаше да види. Лайла й разказваше за дарбата му да отгатва гатанки, за неговите хитрини и лудории, за непринудения му смях.
— Той имаше най-прекрасните мигли, гъсти като твоите. Хубава брадичка, прав нос, високо чело. О, баща ти беше красавец, Азиза. Беше съвършен. Съвършен като теб.
— Но внимаваше никога да не споменава името му.
Понякога улавяше Рашид да гледа много особено детето. Преди няколко вечери, докато седеше на пода на спалнята и с бръснарско ножче изрязваше мазол от крака си, той попита нехайно:
— Какво имаше между вас двамата?
Лайла го погледна озадачено, сякаш не беше разбрала въпроса.
— Лайли и Меджнун. Ти и сакатият. Какво имаше между него и теб?
— Беше мой приятел — отвърна тя, като се постара гласът й да е равен, и се зае припряно да приготвя шише на бебето. — Ти го знаеш.
— Не знам какво знам. — Рашид остави люспите от мазола на перваза и се тръшна на леглото. Пружината изскърца силно в знак на протест. Той разтвори крака и се хвана за чатала. — И като… приятели двамата правили ли сте нещо нередно?
— Нередно ли?
Рашид се засмя безгрижно, но Лайла усещаше погледа му — студен и изпитателен.
— Чакай да видим сега. Добре, целувал ли те е някога? Слагал ли си е ръката, където не й е мястото?
Лайла потрепери от възмущение — или поне се надяваше да изглежда така. Усещаше сърцето си в гърлото.
— Беше ми като брат.
— Чакай сега — приятел или брат?
— И двете. Той…
— Кое от двете?
— Беше и двете.
— Но братята и сестрите са любопитни един към друг. Да. Понякога братчето позволява на сестричката да види пишката му, а пък сестричката…
— Отвращаваш ме — каза Лайла.
— Значи нямаше нищо.
— Не искам да говоря повече за това.
Рашид наклони глава, присви устни и кимна.
— Хората приказваха, разбираш ли. Помня. Разправяха разни работи за вас двамата. Но ти казваш, че нямало нищо.
Искаше й се погледът, с който го изгледа, да е свиреп.
Той го издържа мъчително дълго, без да мигне, от което кокалчетата на ръката й, стиснала шишето, побеляха и тя трябваше да събере всичките си сили, за да не залитне.
Побиха я тръпки при мисълта какво би направил той, ако разбере, че краде от него. Всяка седмица от раждането на Азиза насам, докато Рашид спеше или беше в бараката, тя бъркаше в портфейла му и взимаше по една банкнота. Понякога, когато портфейлът беше изтънял, измъкваше само банкнота от пет афгана или не вземаше нищо, защото се боеше, че той ще забележи. А ако беше издут, си отмъкваше десет или двайсет; веднъж дори рискува и взе две двайсетачки. Криеше парите в торбичка, пришита под подплатата на карираното й зимно палто.